Другият [bg]

13.

Джак, чиито уши още кънтяха от изстрелите, тъкмо презареждаше, когато на гърмящата змия ѝ писна от натрапника и го ухапа по прасеца. Зъбите ѝ с лекота проникнаха през памучния му панталон, торбичките ѝ с отрова бяха пълни. Джак се претърколи; държеше високо пушката в дясната си ръка и крещеше — не от болка, защото тя още не беше силна, а от ужас, понеже змията вече пълзеше по бедрото му, раздвоеният ѝ език се стрелкаше, черните ѝ мънистени очички сякаш се взираха в него. Хлъзгавата ѝ тежест беше страшна, противна. Тя отново го ухапа, този път по бедрото, и продължи да се придвижва нагоре, като тракаше с опашката си. Следващия път сигурно щеше да си забие зъбите в топките му.

— Махай се! РАЗКАРАЙ СЕ, ГАДИНО!

Нямаше как да я избута с пушката в ръце, затова той пусна оръжието и сграбчи влечугото. Змията го клъвна по дясната китка — от втория опит, но успя и дупките от зъбите ѝ бяха големи като двоеточие във вестникарско заглавие, обаче отровата ѝ се беше изцедила. Джак нито знаеше, нито се интересуваше от това. Изви я, както се изстисква пране, и видя как кожата ѝ се разцепи. От паркинга някой стреляше през няколко секунди — вероятно с пистолет, ако се съдеше по звука, — само че разстоянието беше твърде голямо, та стрелецът да улучи мишената си. Хоскинс хвърли змията, тя тупна върху каменистия сипей и отново пропълзя в някаква пукнатина.

„Очисти ги, Джак!“

— Да, добре, разбрах.

Говореше ли, или само си го мислеше? Не знаеше. Бученето в ушите му се беше усилило и напомняше бръмченето на стоманена жица, вибрираща, когато многократно я опъват.