Шадоус Фол [bg]

Бе тих, едва доловим шепот.

— Всичко е наред — побърза да каже тя. — Няма нужда да ми благодариш. Просто си върша работата.

— Какво? — Времето я погледна разсеяно. — За какво говориш, дете?

— Погрижих се за войниците. Без проблем. Бяха само дванайсет.

Старецът бавно поклати глава.

— Не за това си тук, Маделин. Сега, моля те, внимавай. Разполагам с време и сили да ти го обясня само веднъж.

Спря да си поеме дъх, а тя се намуси. Бе горда, че бе извадила извън строя дванайсет Воини без дори драскотина по себе си, но трябваше да предвиди, че Времето няма да я поздрави. За човек с неговото положение и власт можеше да е изненадващо капризен понякога. И наистина никога не оценяваше нещата, които тя правеше за него. Той заговори отново, бавно и с усилие и тя го слушаше внимателно.

— Затворих Вратата към вечността, за да я запазя от Воините, но когато самият върховен главнокомандващ се появи, я отворих отново — само за него. Стори ми се най-простото решение. Щом обаче влезе, всичко се промени. Внезапно нейният зов се усили, ужасно се усили. Онзи тих глас, който призовава всички, все още не преминали през нея, внезапно стана непреодолим.

Не преставаше да се усилва, независимо от всичко, което сторих, за да го укротя. Опитах се да затворя Вратата отново, но не успях. Силата ми е отнета. Вратата към вечността е отворена, отправя зов, на който не може да се устои. Физическото напрежение върху всички в града сигурно е непоносимо. Смятам, че трябва сме подготвени за цели потоци посетители. Повечето от тях сами ще намерят пътя и ще преминат отвъд без чужда помощ, но за някои ще трябва да се погрижим. Ще се наложи да се заемеш с тях, Маделин. Направи всичко необходимо, за да запазиш реда. Смятам да влея част от силата си в теб, вярвам че ще я използваш отговорно. Джак Феч ще изпълнява твоите заповеди, но в известни граници. Знам, че двамата не се харесвате много, но ще се наложи да се научите да работите заедно.

— Защо? — попита Мад. — Какво се случи? Отиваш ли някъде?

— В известен смисъл — отвърна Времето. — Сега слушай внимателно. Нещо лошо иде насам. Нещо ужасно.

— По-лошо от армията на Воините?

— О, да. Много по-лошо. Настъпил е часът на Уайлд Чайлд. Скоро ще премине през града и аз нищо не мога да направя, за да го спра. Нещо е задействало моята смърт и прераждане по-рано от предвиденото. Някаква външна сила се е намесила в естествения ход на събитията, а аз явно съм безпомощен да се изправя срещу нея.

— Колко ни остава? — попита Мад. — Преди да умреш отново?

— Може би час. Опитвам се да удържа, колкото мога, но натискът става непоносим. Ще умра скоро, а после Времето ще бъде отново бебе за известно време. Шадоус Фол ще трябва да се справи без мен за няколко дни, докато отново бъда в състояние да поема нещата в свои ръце. Обикновено това не е проблем, но точно в този момент съществуват всякакви сили, готови да се възползват от ситуацията. Маделин, виждаш меча ей там, нали? Разбира се, че го виждаш, а знаеш ли какъв е?

— Да — отвърна тя. — Ескалибур. Мечът на крал Артур.