Аз, детективът
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът». Краткое содержание книги:
И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.
— Навярно — отвърна Бет. — И аз така смятам.
— Да. Освен ако няма радиовръзка с някой на Плъм Айланд, който да научи от човека във фара, че сме оцелели.
— Смяташ ли, че има съучастник на Плъм Айланд?
— Не зная. Но скоро ще разберем.
— Добре… и къде отива сега Тобен?
— Може да иде само на едно място и то е точно тук, от тази страна на острова.
— С други думи, заобикаля от отсрещната страна и накрая пак ще се срещнем.
— Е, ще се помъча да избегнем срещата. Но ако иска да пусне котва и да слезе на брега с лодката, определено трябва да мине откъм подветрената страна.
— А ние ще слезем ли на острова?
— Надявам се.
— Как?
— Ще се опитам да изкарам яхтата на брега.
Бет отново извади картата и рече:
— Почти по целия бряг има скали и плитчини.
— Е, избери място, където няма никакви скали и плитчини.
— Ще опитам.
Още десетина минути продължавахме да се движим на изток. Погледнах датчика за горивото и видях, че стрелката вече е на нула. Знаех, че незабавно трябва да се насоча към брега, защото ако горивото свършеше, щяхме да останем на милостта на бурята и или отново да бъдем изхвърлени в открито море, или да се разбием в скалите. Но преди да слезем на брега исках поне само да зърна яхтата на Тобен.
— Джон, горивото свършва — съобщи Бет. — Най-добре да обърнеш към брега.
— След минута.
— Нямаме минута. Дотам са стотина метра. Обърни сега.
— Виждаш ли някъде яхтата?
— Не. Обърни към брега.
— След малко.
— Веднага. Досега правихме всичко както искаше ти. Стига вече.
— Добре… — Но преди да се насоча към брега, вятърът неочаквано спря и около нас се издигна невероятна стена от облаци. И още по-невероятно бе, че видях нощното небе, заобиколено от вихрещи се облаци, сякаш бяхме на дъното на кладенец. И видях и звездите, които си мислех, че никога повече няма да видя.
— Окото на бурята минава над нас — каза Бет.
Вятърът бе много по-слаб, за разлика от вълните. През кръглата дупка се процеждаше звездна светлина и можехме да видим брега и морето.
— Давай, Джон — рече тя. — Няма да имаме друга такава възможност.
И беше права. Вече виждах бушуващите вълни и можех да разчета времето, виждах и скалите, които се подаваха от водата, както и плитчините.
— Давай!
— Още малко. Наистина трябва да видя къде е слязло на брега онова копеле. Не искам да го загубя на острова.
— Джон, горивото ни свършва!
— Достатъчно е. Търси яхтата на Тобен.
Тя като че ли се примири с пълния ми идиотизъм и вдигна бинокъла, за да огледа хоризонта. Стори ми се, че й трябваше половин час, но навярно бяха минали само една-две минути. Накрая Бет посочи с ръка и извика:
— Там! — И ми подаде бинокъла.
Вгледах се в мрака и дъжда и естествено, на хоризонта се очерта силует, който можеше да е мостикът на Тобен, но можеше и да е купчина скали.
Когато се приближихме, видях, че определено е яхтата и че е сравнително неподвижна, което означаваше, че Тобен е пуснал поне две котви — от носа и от кърмата. Върнах бинокъла на Бет.
— Добре. Обръщаме към брега. Дръж се. Внимавай за скали и такива неща.
Тя коленичи на седалката си и се наведе напред, хванала се за рамката на разбитото предно стъкло. Смръщеното й лице ми подсказваше, че раната я боли.
Насочих носа към брега. Вълните започнаха да заливат кърмата и аз увеличих скоростта. Трябваше ми гориво за още около минута.
Брегът се приближаваше и се виждаше по-добре. Вълните, които се разбиваха в пясъка, бяха чудовищни и ревът им все повече се усилваше.
Плитчини право напред! — извика Бет.
Знаех, че не мога да завия навреме, затова натиснах дроселите докрай и прелетяхме през плитчината.
Брегът вече бе на по-малко от петдесетина метра и си помислих, че наистина имаме шанс. И изведнъж яхтата се бльсна в нещо много по-твърдо от пясъчна плитчина и чух характерния звук на разцепващо се фибростъкло. Половин секунда по-късно „Формулата“ се издигна над водата, после се спусна обратно с тъп звук.
Погледнах към Бет и видях, че продължава да се държи.
Сега се движехме много бавно и ясно си представях водата, която изпълва разбития корпус. Двигателите като че ли работеха равномерно и с пълна мощност. Прииждащите вълни ни тласкаха към брега, но подводното течение ни теглеше назад. Ако изобщо се придвижвахме напред, това ставаше съвсем бавно. Междувременно яхтата се пълнеше с вода и дори можех да видя, че най-долното стъпало към каютата вече е наводнено.
— Изобщо не напредваме! — извика Бет. — Ще трябва да доплуваме до брега!
— Не! Стой на яхтата. Ще изчакаме удобна вълна.
И ние зачакахме, като гледахме как брегът първо се приближава, а после пак се отдалечава. Обърнах се назад и най-после видях, че приижда огромна вълна. Изключих от скорост. Яхтата леко подскочи назад и хвана вълната точно под хребета й.