Торба с кости
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #40
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Торба с кости». Краткое содержание книги:
Въпреки кошмарите (а може би тъкмо заради тях) след четиригодишно отсъствие Майкъл Нунан се връща в къщата на брега на езерото Дарк Скор.
На пръв поглед всичко е същото, но всъщност са настъпили не забележими промени — всички обитатели са подвластни на могъщия милионер Макс Девор, който ги манипулира с една-единствена цел: да отнеме тригодишната си внучка Кира от майка й. Майкъл неволно е въвлечен в битката на властния старец, който е свикнал да получава всичко, което пожелае. Същевременно писателят се опитва да разгадае тайната на „Сара Лафс“, където денонощно го преследват призраци, а магнитните букви на вратата на хладилника изписват странни послания. Какави ли свръхестествени сили витаят в къщата… и какво искат от Майкъл?
Междувременно в дланта ми се шмугна малка ръчичка. Сведох глава и видях Ки, която ме гледаше. Лицето й бе тъжно, бледо и красиво като на майка й. Русата й косица, току-що измита и блестяща, бе привързана с кадифена панделка.
— Сигурно ледилните човечета вече не ме обичат — заяви тя. Смехът и безгрижието се бяха стопили, поне в този момент. Сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Всичките му букви станаха чао-чао.
Вдигнах я и я настаних в свивката на лакътя си, както когато я срещнах за първи път по средата на Шосе N 68 по бански. Целунах първо челцето й, после връхчето на носа й. Кожата й беше като от коприна.
— Зная. Ще ти купя нови.
— Обещаваш ли? — Изпълнени със съмнение сини очи се втренчиха в мен.
— Обещавам. И ще те науча на едни специални думи като зигота и впиянчен. Знам много такива специални думи.
— Колко?
— Сто и осемдесет.
Откъм запад долетя гръмотевичен тътен. Не беше много силен, но ми се стори някак по-фокусиран. Ки извърна поглед натам, сетне отново се обърна към мен:
— Страх ме, Майк.
— Страх ли те е? От какво?
— От не знам. От онази леля с роклята на Мати. И мъжете, дето ги видяхме. — После надникна над рамото ми. — Ето я и Мати.
Актрисите във филмите изричаха репликата „Не пред децата“ с абсолютно същия тон. Кира започна да се върти в ръцете ми.
— Пусни ме.
Оставих я на земята. Мати, Джон, Роми и Джордж се приближиха до нас. Ки хукна към Мати, която я грабна на ръце, после ни огледа като генерал, който прави преглед на войските си.
— Донесе ли бира? — попита ме.
— Тъй вярно. Кашонче „Бъд“ и най-различни безалкохолни. Плюс лимонада.
— Страхотно. Господин Кенеди…
— Джордж, госпожо.
— Добре, Джордж. И ако пак ме наречеш госпожо, ще ти забия един в носа. Казвам се Мати. Дали ще отскочиш до „Лейквю“… — тя посочи към смесения магазин на Шосе N 68… — на около километър оттук за малко лед?
— Дадено.
— Господин Бизонет…
— Роми.
— Роми, откъм северния край на караваната има градинка. Мислиш ли, че ще можеш да изнамериш няколко прилични марули?
— Мисля, че ще се справя.
— Джон, да приберем месото в хладилника. А ти, Майкъл, отговаряш за грила. Брикетите са самозапалващи се — драсваш клечката и се дръпваш назад. Изпълни дълга си.
— Да, добра госпожо — отвърнах и коленичих пред нея. Това най-сетне развесели Ки.
Мати се изкиска, хвана ме за ръка и ми помогна да се изправя на крака.
— Хайде, сър Галахад. Ще вали. Искам дотогава да съм вкъщи на сухо и да съм преяла, за да не се стресна от мълниите.
В града празненствата започват с поздравления на вратата, поемане на палта и странни въздушни целувчици (кога ли пък се е родила тази светска чудатост?). В провинцията започват със задачите. Ти донеси, ти отнеси, ти намери машата и кухненските ръкавици. Домакинята назначава неколцина мъже да преместят масата за пикник, после решава, че всъщност първоначалното място е било по-добро и ги моли да я върнат обратно. И в един миг човек открива, че му е весело.
Трупах брикетите почти докато постигнах пирамидата на картинката върху плика, после поднесох запалената клечка. Пламнаха веднага и аз се отдръпнах, изтривайки чело с ръка. Може и да се задава ясно и по-хладно време, но засега не тропа на вратата. Слънцето пламтеше и мрачният ден бе станал ослепително светъл, но на запад продължаваха да се трупат буреносни облаци. Сякаш в онзи край на небето нощта бе получила кръвоизлив.
— Майк?
Сведох поглед към Кира.
— Кажи, слънчице.
— Ще се грижиш ли за мен?
— Да — отвърнах без никакво колебание.
За миг нещо в отговора ми — може би единствено бързината, с която го изговорих — я притесни. После се усмихна:
— Добре. Виж, идва ледът!
Джордж се връщаше от магазина. Паркира колата и слезе. С Кира се запътихме към него, тя стискаше дланта ми и я люлееше назад-напред. Роми дойде с нас, жонглирайки с три марули, само дето не можеше да се мери с женгльора, който бе очаровал Ки в парка.
Джордж отвори багажника на алтимата и измъкна две торби лед.
— Магазинът беше затворен. Щели да отворят в пет. Не ми се чакаше дотогава и сам си взех, а парите им пуснах в пощенската кутия.
Затворили са за погребението на Ройс Мерил, разбира се. Бяха пожертвали цял ден в разгара на туристическия сезон, за да изпратят стареца. Беше някак трогателно. Но ми се стори и зловещо.
— Може ли да понося леда? — помоли Кира.
— Сигурно, стигна да не се замразираш — каза Джордж и внимателно постави плика в протегнатите й ръчички.
— Замразирам — повтори Кира и се разкикоти. После се запъти към караваната, откъдето тъкмо излизаше Мати. Джон я следваше и я гледаше като простреляно куче. — Мамо, виж! Аз замразирам!