Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
— Почакайте, мистър Блейк! Трябва да ви кажа една-две думи, преди да ви позволя да продължите по-нататък.
Погледнах го с изненада и учудване. Очевидно той бе овладян от някакво внезапно жестоко душевно страдание. Мургавият цвят на лицето му се бе превърнал в мъртвосива бледност; очите му изведнъж засвяткаха с див блясък; гласът му зазвуча със сурова решителност, която за пръв път чувах от него. Скритите у този човек сили — възникнали, дали за добро или за зло, трудно беше да се каже в този момент, — се; откриха пред мен внезапно като блясък на мълния.
— Преди да ми окажете каквото и да било доверие — продължи той, — вие трябва да узнаете и ще узнаете при какви обстоятелства аз бях приет в дома на мистър Канди. Това няма да отнеме много време. Нямам намерение, сър, да разказвам „историята на моя живот“ на когото и да било. Тя ще умре с мен. Аз ви моля само да ми позволите да ви кажа това, което казах и на мистър Канди. И ако, след като ме изслушате, не промените решението си и настоите да се изкажете, то аз ще бъда изцяло на ваше разположение. Да повървим ли заедно още малко?
Сдържаната скръб в неговото лице ме застави да замълча. Отговорих на въпроса му с жест и ние тръгнахме по пътя.
Като изминахме няколкостотин ярда, Езра Дженингз се спря пред един отвор в грубата каменна стена, която на това място отделяше мочурливата равнина от пътя.
— Съгласен ли сте да починем малко, мистър Блейк? — попита той. — Аз вече не съм това, което бях; а има неща, които дълбоко ме разтърсват.
Разбира се, аз се съгласих. След като минахме през отвора в стената, той тръгна напред към една суха зелена полянка сред мочурливата степ. Откъм пътя полянката се закриваше от храсти и ниски дървета, а от другата й страна се откриваше величествена гледка на обширната пуста и мочурлива равнина. През последния половин час небето се бе покрило с гъсти облаци. Светлината се превърна в здрач; хоризонтът стана мъглив. Цветовете угаснаха и чудната природа ни посрещна кротко и тихо, без ни най-слабата усмивка.
Седнахме на тревата мълчаливо. Като сложи шапката до себе си, Езра Дженингз уморено прокара ръка по челото си, уморено я прокара и през необичайно шарената си коса — черна и бяла. Той захвърли малкия си букет от полски цветя с такъв жест, сякаш спомените, които те бяха събудили у него, сега му причиняваха страдание.
— Мистър Блейк — каза неочаквано той, — вие се намирате в лоша компания. Облакът на страшно обвинение лежи върху мен вече от много години. Аз незабавно ще ви призная най-лошото. Пред вас седи човек, чийто живот е разбит, чието добро име е погубено безвъзвратно.
Поисках да го прекъсна, но той ме спря.
— Не, не! — извика той. — Моля ви, още не! — Не ми изказвайте съчувствия, за които после може да се разкайвате. Споменах за това обвинение, което от дълги години тежи върху плещите ми. Има известни обстоятелства, свързани с него, които говорят против мен. Не мога да накарам себе си да открия в какво се състои това обвинение. И никак не съм в състояние да докажа своята невинност. Мога само да твърдя, че съм невинен. Кълна се в моята невинност като християнин! Излишно би било за мен да се кълна в моята чест като човек…
Той отново замълча. Погледнах към него, но той не вдигна очи да отвърне на погледа ми. Цялото му същество, изглежда, бе погълнато от мъчителните спомени и от усилието да говори.
— Много нещо бих могъл да кажа — продължи той — за безмилостното държане към мен на моите близки и за безпощадната вражда, жертва на която станах. Но злото е извършено; и непоправимо. Не желая да ви досаждам, сър, нито да ви разстройвам. Още в началото на моята кариера в тази страна низката клевета, за, която вече споменах, ме порази и погуби веднъж завинаги. Аз се отказах от всякаква амбиция за успех във връзка с моята професия — едничката ми надежда за щастие се състоеше в това — да си остана неизвестен. Разделих се с девойката, която обичах. Как бих могъл да я накарам да сподели моя позор? В един отдалечен, затънтен край на Англия се откри място за помощник-лекар. Аз го получих. То ми обещаваше спокойствие, обещаваше ми забрава — така си мислех аз. Но бях сгрешил. Лошата мълва с помощта на времето и случая расте, наедрява и стига надалече. Клеветата, от която бях избягал, ме последва. За нейното приближаване ме предупредиха навреме. Успях да напусна работата си доброволно с препоръки, каквито бях заслужил. Дадоха ми друго място в друга отдалечена област. Мина известно време и клеветата, убийствена за доброто ми име, отново ме намери. Но този път не бях предупреден. Моят патрон ми каза: