Пожарът
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пожарът». Краткое содержание книги:
Чувствах се страхотно!
Знаех обаче, че трябва веднага да потисна еуфорията си, защото иначе нямаше да издържа до края. С енциклопедичната си памет и обширния си практически опит (наричан в спорта „тихо познание“) Вартан скоро щеше да си спомни всички възможности за ответна реакция на последния ми ход, който всъщност не се отличаваше с нищо кой знае колко специално. Можех да заложа живота си на това, както би се изразила Кий. Известно е обаче, че големите шахматни майстори винаги първо се съсредоточават върху необичайното и едва по-късно обръщат внимание на по-тривиалните ходове. Трябваше да подведа тренираното му съзнание, да объркам идеално подготвената му интуиция.
Имах само още един коз, който можеше и да ме спаси, трик, завещан ми от татко, една по-особена техника, която, доколкото знаех, той не бе споделял с никой друг освен с мен. Тя със сигурност не беше част от стандартното шахматно обучение. Години наред се бях страхувала да я използвам заради моята така наречена шахматна слепота, станала причина да губя. Бях се питала дори дали точно показаната от татко техника не е всъщност причината за шахматната ми слепота, тъй като тази техника имаше склонността да преобръща всичко в една партия наопаки.
Всеки знае — казваше винаги баща ми, — че когато някоя от позициите ти е застрашена, имаш две възможности за ответно действие: или да се защитиш, или да атакуваш. Съществува обаче и трета, за която никой никога не се сеща. Можеш да попиташ фигурите какво е тяхното мнение за ситуацията, в която са се оказали.
За едно дете подобно изказване звучи напълно смислено. Това, което татко имаше предвид, беше следното: да, всяка позиция на шахматната дъска, в която можеш да се окажеш, има свои силни и слаби страни, свои възможности за защита или за нападение, но когато се стигне до самите фигури, положението изглежда вече различно. За отделната шахматна фигура обаче тези силни и слаби страни са неделими части от нейната собствена природа, от нейната същност. Те са нейният модус на действие, едновременно нейната свобода и нейните ограничения — всяка фигура се движи така и само така в своя на пръв поглед затворен черно-бял свят.
Веднъж татко бе казал, че ето, лесно е да се види, че ако царица застрашава кон, то конят не застрашава царицата в отговор. Или пък когато офицер атакува топа, топът не е в позиция да атакува ответно офицера. Дори царицата, най-могъщата фигура на дъската, не може да си позволи да се задържи твърде дълго на квадрат, намиращ се в диагонална позиция спрямо пътя на някоя скромна пешка, защото в определен момент пешката ще я достигне и ще я унищожи. Слабостта на всяка една фигура — слабост в светлината на нейните естествени ограничения, позволяващи тя да бъде притисната до стената или атакувана — се превръщаше в нейно предимство, когато самата тя започнеше да атакува.
Баща ми най-много от всичко обичаше ситуации, в които играчът може да използва тези вътрешни за всяка отделна фигура характеристики, да ги комбинира и да организира масирана агресивна, атакуваща кампания срещу противника. В очите на едно шестгодишно дете това си бе направо откровение. Днес се надявах да мога да използвам тактиката му. Винаги съм била прибран, консервативен, тактически ориентиран играч. А сега разбирах, че ако искам да се справя с Вартан, са ми необходими повече изненадващи ходове.
След пауза, сторила ми се доста дълга, най-после вдигнах поглед. Вартан се взираше в мен със странно изражение.
— Изумително — възкликна той. — Защо не каза направо?
— Още ли не си местил? — поисках да знам.
— Добре — съгласи се той. — Ще направя единствения възможен ход в момента.
Вартан протегна дългия си пръст и побутна царя си.
— Пропусна да ми кажеш, че ме държиш в шахмат — осведоми ме той.
Взрях се в дъската. Отне ми петнайсет секунди да осъзная картинката.
— Не го ли виждаш? — попита Вартан смаяно.
Бях изпаднала в нещо като лек шок.
— Май ще трябва да потренирам малко, преди да се върна в голямата игра — признах.
— Как тогава го направи? — попита Вартан.
— Чрез един специален поглед върху играта, на който ме научи баща ми — обясних аз. — Той обаче може и да рикошира върху самия играч, особено ако ти стане навик.