Заслепяващият нож

Но преди да успее да се възхити на изяществото и лукса на самите прозорци, Кип видя Марисия, стайната робиня на Гавин. Сигурно я бяха предупредили, че Гавин идва, защото се беше облякла в по-изящни дрехи от тези, с които я беше виждал. Предположи, че сивото е в подчинение на ограничаващите закони и че косата ѝ грижливо е прибрана зад ушите ѝ, за да се вижда четвъртината кръг, изрязан в илитийския стил, но изглеждаше изумително добре. Дори само прилепналата рокля и стройните извивки на тялото ѝ поразиха Кип повече от рева на океанските вълни, разбиващи се в скалистия бряг. Беше запленен и от изражението ѝ. Тя си пое дъх в отчаян, безмълвен зов да бъде харесана, жадна за обич, без да откъсва очи от Гавин.

Кип беше виждал десетки, стотици хора да гледат баща му с обожание. Беше виждал хора, които го гледаха с благоговение. Това тук беше любов.

Бързо, колкото ако се бе опитал да проследи полета на оръдеен снаряд в полет, Кип погледна лицето на Гавин.

Призмата явно беше доволен. Усмихна се широко и Кип видя как очите му обходиха одобрително тялото на Марисия.

„Оу! Това е баща ми. Гледа я като…“

Не искаше да мисли за това. Извърна очи.

— Марисия — каза Гавин.

Марисия заситни бързо напред и коленичи в краката на Гавин. Целуна ръката му.

— Милорд.

Кип не можа да се сдържи и ги погледна пак.

— Плакала си — каза Гавин.

— Да, милорд. Имам много да ви разказвам.

Хвърли поглед към Кип. Аха. Насаме.

Гавин му подаде наметалата и кутията с картите, отиде до един килер и зарови там за нещо.

Кип се покашля неловко и се отдръпна в единия край на голямата стая, където имаше маса и столове. Марисия вече се бе изправила и говореше бързо на Гавин, заслонила устата си с ръка. Притеснена, че Кип може да чете по устните, сто на сто.

Тези хора знаеха какво правят и играеха сериозно. Кип изпита познатото чувство, че потъва. Толкова дълбоко затъваше, че можеше само да буха с ръце, за да се задържи на повърхността.

— Не! — каза тя достатъчно високо, за да я чуе Кип. — Никакви аларми. Сигурна съм… — И отново сниши глас.

Гавин зададе няколко бързи и тихи въпроса, после кимна няколко пъти. На вратата се почука. Гавин като че ли изруга, после каза:

— Да?

Вратата се открехна. Кип не можеше да види кой е, а и Гавин му махна много дискретно да остане на мястото си. Баща му винаги пазеше тайни. Не позволяваше на никого да научи нещо, което може да застраши всички. Самит, както беше скрита от погледа до отворената врата, остана там смълчана и невидима.

— Гавин — каза старчески женски глас. — Надявах се, че може да ме придружиш до долу. Твои неща ще се поставят пред Спектъра в края на краищата, но ще ми е приятно да си кажем някоя дума преди това.

Бялата. Гавин говореше с Бялата. Кип отново преглътна.