Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Не се извинявам за това, Кип. Исках малко да порастеш. Исках да се самоопознаеш, преди да добавим бремето на огромния ти талант към новото ти бреме да си син на Призмата, след като всеки, когото си познавал, беше убит, да се преместиш в нов дом и да скочиш в социални кръгове, които навярно никога не си си представял.
— А защо го решаваш ти? Защото си Призмата ли?
— Защото съм баща ти. Аз трябваше да израсна твърде бързо и изобщо не го направих добре. Знаеш ли какво е да започнеш война, когато си на седемнайсет?
— Мислех, че си бил на осемнайсет.
— Млад бях все пак — отвърна Гавин и по лицето му пробяга нещо, напрежение в очите, преминало толкова бързо, че Кип не можа да го разгадае. — Отдавна беше, но помня как исках да съм голям толкова силно, че направо ми пресъхваше гърлото. Исках хората да ме взимат на сериозно, да се интересуват какво мисля. Да слушат това, което казвам, без онова насмешливо, търпеливо изражение… „Ето го пак младия лорд.“ Бях там, Кип, и умираха хора, защото не се справях добре. Оролам да не дава и ти да платиш такава висока цена, но не исках насила да те вкарвам в положение, в което всяка направена от теб грешка може да доведе до твоята смърт или да бъдат убити други.
Кип се намръщи.
— Е, като го казваш така, звучи разумно и прочее.
Гавин смъкна наметалото си.
— Ела. Да ги сгънем стегнато — каза и посочи искрящите наметала. — Ще поговорим за тях по-късно.
Баща и син сгънаха грижливо наметалата и ги увиха в наметалото на Гавин. Той го сгъна небрежно под мишницата си. После взе кутията с колодата и скри и нея под наметалата.
— Знаеш ли — каза Кип, — Янус Бориг каза, че няма да съм следващата Призма. Не че го исках всъщност, в смисъл искам ти да си Призмата завинаги. Но…
— Но щом няма да си Призмата и щом няма такова нещо като Светлоносеца, това означава, че няма да си нищо? — попита Гавин.
— Да — рече Кип и извърна очи. — Звучи… ужасно, нали?
— Да. Да тръгваме.
Кип беше объркан. Нямало Светлоносец? Но Янус Бориг беше казала, че знае кой е Светлоносеца… докато го гледаше. След това, когато най-сетне бе помислил за това, се бе осмелил да се надява, че това означава…
Точно каквото си бе помислил баща му — че Кип ще се надява. Можеше да е имала предвид: „Знам кой е Светлоносеца… Светлоносеца не е никой.“ Или „Светлоносеца е Луцидоний.“ Или можеше просто да е грешила. Нали?
Беше казала, че рисунките ѝ са верни, но Кип не знаеше дали това е вярно. Дори рисунките ѝ да бяха верни, това не означаваше, че думите ѝ са верни. Като нищо можеше да е лъгала или просто да е грешила. Дори да беше права, а Гавин да грешеше, тя не беше нарисувала Светлоносеца. Може би нямаше да може. Или щеше да го нарисува така, че да не се разбира нищо. Нали беше казала, че понякога рисунките ѝ не са буквални.
Кип излезе след Гавин от спалните на Черната гвардия. Зад тях закрачиха мъж и жена черногвардейци, ненатрапчиво. Кип се зачуди как го правят. Дълга практика навярно. Като всичко друго в живота на черногвардейците.
Може би точно това го привличаше толкова към Черната гвардия. Всичко, което имаха те, беше заслужено. Не като неговия живот. Не ги интересуваше чий син е той, интересуваше ги дали може да свърши работата.
Гавин нагласи тежестите в асансьора. Кип всъщност изобщо не го беше забелязал досега, но си помисли, че черногвардейците пазят живота на баща му, но не са слуги. Зачуди се дали това е защото Гавин е решил, че трябва да прави нещата сам, или защото черногвардейците просто отказват да вършат нещо повече освен да го охраняват. Тръгнаха нагоре, което го изненада: беше си помислил, че Гавин ще го върне в стаята му.
Стигнаха на най-горния етаж — етажа на Гавин и на Бялата.
— Значи дядо ти ти създаде проблеми? — попита Гавин.
— Дядо… Баща ти… мм, той ме отрече. Отрече, че съм твой син. — Кип преглътна. — Това имах предвид, като казах, че се провалих.
— Сериозно? — каза Гавин. — Ще е забавно, нали? — В тона му нямаше нищо весело. Обърна се към единия черногвардеец, дългурест илитиец с крива усмивка. — Литос, това е синът ми, Кип. Кип е мой син.
— Да, сър — каза мъжът. Имаше странно тънък глас. — Разбирам.
О, евнух. Кип беше чувал, че според някои илитийци евнусите са по-добри притеглящи от мъжете. Учителите му обаче се бяха подигравали с тази идея. Отрязването топките на един мъж не променя очите му, беше казала една. Отрязването на единия крак на мъж не променя другия. От друга страна, явно променяше гласа, тъй че може би идеята не беше чак толкова нелепа. Или може би просто спираше промяната на гласа му, което явно не беше едно и също. Освен ако в пубертета нямаше нещо, което също да променя очите на мъжа… може би недоловимо, но достатъчно, за да промени цветното му зрение и мъжката магия да се проваля по-често от тази на жените.