Сага за Форсайтови

— Кой знае… баща му е шотландец, а майка му — клюкарка.

Леля Джули си запуши ушите, макар и малко късно, а леля Естер се усмихна; Никълъс се намръщи — духовитости, разказани от други, не бяха по вкуса му. В тоя миг пристигна Мериан Туитиман, последвана почти веднага от Никълъс младши. Щом видя сина си, Никълъс стана.

— Трябва да вървя — каза той. — А Ник ще ви каже кой ще спечели състезанието.

Като клъвна по тоя начин най-големия си син, който — стълб в счетоводството и директор в застрахователно дружество — разбираше от спорт, колкото баща си, Никълъс си тръгна. Милият Никълъс! За какво състезание намекваше? Или просто се шегуваше? Наистина чудесен… за възрастта си! Колко бучки захар иска милата Мериан? Как са Джайлс и Джес? Леля Джули изказа предположение, че доброволческите полкове ще бъдат страшно заети да охраняват бреговете, макар че, разбира се, бурите нямат флота. Но човек никога не знае какво могат да измислят французите, щом им се удаде удобен случай, особено след историята при Фашода149, която така разстрои Тимоти, че месеци след това той не влагаше пари в ценни книжа. Най-ужасното в случая беше неблагодарността на бурите, след като бяха направили толкова много за тях… Затворили доктор Джеймсън! Мисис Макендър винаги казваше, че бил прекрасен човек. Изпратиха и сър Алфред Милър да преговаря с тях… такъв умен мъж! Не можеш да ги разбереш какво искат.

— Мис Джун Форсайт.

Леля Джули и леля Естер станаха, треперещи от потисканото огорчение, изпълнени с гордост и с изблик на някогашната обич при завръщането на блудната дъщеря. Това се казваше изненада! Милата Джун… след толкова години! Колко добре изглежда! Никак не се е променила! На устните им беше да запитат: „А как е милият ти дядо?“, защото забравиха в тоя шеметен миг, че бедният Джолиън беше от осем години в гроба. Винаги най-смела и пряма от всички Форсайтови, с решителна брадичка, дръзки очи и огнена коса, дребничка, крехка, Джун седна на позлатен стол с инскрустации така, сякаш не бяха минали десет години, откакто бе идвала за последен път… Десет години самостоятелен живот, пътешествия и подпомагане на „проскубани пилета“. Тези „проскубани пилета“ бяха напоследък все художници, графици или скулптори, а от това раздразнението й към Форсайтови и безнадеждната им неартистичност се бе засилило. Всъщност тя беше престанала да вярва, че родът й все още съществува, и се оглеждаше сега наоколо си с предизвикателната волност, от която присъстващите се чувстваха неловко. Не бе очаквала да види другиго освен „Милите старици“; а защо бе дошла при тях, и сама не би могла да каже; може би просто защото минаваше от Оксфорд Стрийт до едно художническо ателие на Летимър Роуд си ги бе спомнила изведнъж с угризение, като две отдавна изоставени „проскубани пилета“.