Сага за Форсайтови

— Защо отваряте? — запита рязко той. — Ще настинете в тази рокля. Никаква опасност не ви заплашва.

И се засмя тъжно.

Тя откликна на смеха му със смях — тих и горък.

— По… навик.

— Малко странен навик — отвърна все така горчиво Соумс. — Затворете прозореца.

Тя го затвори и седна отново. Силна бе станала тая жена… тая… негова жена! Усещаше как тази сила лъха от нея, седнала срещу него в своята броня. Почти несъзнателно стана и се приближи; искаше да види израза на лицето й. Очите й посрещнаха приближаването му, без да мигнат! Господи! Колко ясни бяха и колко дълбоки върху това бяло лице под тъмнокехлибарените коси! Колкото бели бяха раменете й. Смешно чувство! Та той би трябвало да я мрази!

— Най-добре ще бъде да ми кажете — заговори той; — и за двама ни е по-добре да бъдем свободни. А онази история е много отдавнашна.

— Казах ви.

— Твърдите, че не е имало нищо… никого?

— Никого. Ще трябва да потърсите в собствения си живот.

Ужилен от този отговор, Соумс пристъпи към пианото, върна се към камината и се заразхожда назад — напред из стаята, както някога в тяхната гостна, когато не можеше да овладее чувствата си.

— Така няма да го бъде — заяви той. — Вие ме напуснахте. Най-простата справедливост изисква вие…

Видя я да вдига белите си рамене и чу шепота й:

— Да. Но защо не поискахте развод тогава? Нима бих отказала?

Той се спря и я изгледа продължително, почти с любопитство. Как живее всъщност, ако е наистина съвсем сама? И защо не се бе развел? Старото чувство, че никога не го е разбирала, че не е била справедлива към него, го ужили отново, докато я гледаше.

— Защо не пожелахте да ми бъдете истинска съпруга?

— Да, престъпление беше, че се омъжих за вас. И платих за него. Може би ще намерите някакъв изход. Няма защо да се грижите за доброто ми име: аз вече нямам какво да губя. А сега мисля, че е по-добре да си отидете.

Чувство, че е претърпял поражение… че е бил лишен от възможността да се оправдае за още нещо, което не беше в състояние да си обясни, обгърна Соумс като полъх на студена мъгла. Той протегна машинално ръка, взе от камината малка порцеланова ваза, обърна я и каза:

— Лоустофт140! Откъде сте я взели? Аз купих близнака й от Джобсън.

Припомни си изведнъж как преди дванайсет години бяха купували заедно скъп порцелан и продължи да гледа вазичката, сякаш цялото му минало беше в нея. Гласът на Айрин го опомни.

— Вземете я. Не ми трябва.

Соумс я остави на камината.

— Ще си подадем ли ръка? — запита той.

Лека усмивка сви устните й. Протегна му своята. Студена ръка, която докосна със своите трескави пръсти. „От лед е — помисли той. — Винаги е била от лед.“ Но и тогава дори, когато тази мисъл го прониза, всичките му сетива доловиха уханието на роклята и тялото й, сякаш топлотата, непроявявана никога към него, искаше да му докаже своето присъствие. Той се обърна. Излезе и тръгна като подгонен с камшик, без да потърси кола, зарадван, че е на пустия Крайбрежен булевард, край студената река, под гъстите сенки на платановите листа — смутен, объркан, с наранено сърце, смътно разтревожен, сякаш бе направил страшна грешка, чиито последици не можеше да предвиди. Глупава мисъл му хрумна изведнъж: какво би станало, ако вместо: „А сега мисля, че е по-добре да си отидете!“ му бе казала: „Мисля, че е по-добре да останете.“ Какво би почувствал, как би постъпил? Проклетият й чар го владееше все още, и сега дори, след толкова години на отчужденост и горчивина. Владееше го, готов при най-малък знак, при най-слабото докосване да му замае главата. „Глупак бях, че отидох! — промълви той. — Нищо не постигнах. Кой би допуснал? Никога не бих помислил…“ Върнала се към първите години на брачния им живот, паметта започна жестоко да го мъчи. Тази жена не заслужаваше да си запази красотата… красотата, която той бе притежавал и така добре познаваше. Горчива злоба го обзе срещу постоянството на собственото му възхищение. Друг мъж би я погледнал с омраза, както заслужаваше. Провалила бе живота му, наранила бе гордостта му, лишила го бе от наследник. А достатъчно бе да я види, студена и недостъпна както винаги, за да се разстрои така! Какъв проклет магнетизъм имаше тази жена? Не беше чудно, както уверяваше, да е живяла съвършено сама през тия дванайсет години. Тогава Босини — проклета да е паметта му! — е бил през цялото време с нея! Не би могъл да каже зарадва ли го тази мисъл, или не.