В земята пламък се крие

— Аз видях, че някой пада — каза жената от Ескейн. — Но Лийт ли беше?

— Сиянието на Стрелата падаше с него — потвърди селският водач. — Изгубен е.

— Но защо? Защо? — беснееше Фемандерак. — Нищо лошо не сме сторили, убеден съм. Ние бяхме избраните. Защо Стражите разрушиха делото ни?

— Може би не са в състояние да правят разлика между приятел и враг — предположи Кърр. В гласа му се долавяше скръб, сякаш момчето бе значело за него много повече, отколкото бе осъзнавал. — Всички чухме пошепнатите им заплахи.

— Чудя се, дали татко е бил прав? — тихо рече Беладона.

Толкова много тъга — помисли си хауфутът.

— Той каза, че момичето също трябвало да присъства. Каза, че Аркимм били незавършени. Може би планините нямаше да ни отхвърлят, ако бяхме останали тук сами, но с появата на другите всички сме били определени за нечисти.

— Каквото и да е обяснението, изгубихме Лийт, а с него и надеждата да спасим Фалта — дълбока депресия бе притиснала хауфута, тежестта на проваленото водителство започваше да го премазва.

— Въпреки това ще го потърсим — твърдо бе рекъл Хал. — Ако брат ми може да бъде открит, ще го открием. Кой ще дойде с мен?

Така те бяха дирили и дирили, препъвайки се от умора и мъка, обикаляйки сред пропастта и източния край на басейна, докато накрая не започна да им се струва, че нощта никога няма да има край. В отчаянието си хауфутът си припомни моментите от детството си, когато бе изгубил нещо ценно, обикновено нещо на баща си и си припомни отвратителното чувство в стомаха, докато диреше с нарастваща безнадеждност въпросното нещо. Помнеше обещанията, отправени към Най-възвишения, ако само предметът се намери. Тогава, както и сега, тревогата бе прераснала в безсилие и накрая отчаяние, придружено от осъзнаването, че богът е срещу него. Тогава, както и сега, не бе намирал търсеното. Но сега поне не отправяше обещания.