В земята пламък се крие

Време беше да изготви планове и докато останалият инструърски войник му сменяше превръзките, Аркосът на Немохайм привика верния си капитан.

— Трябва да приемем, че поне един, а по-вероятно всички, от северняците са останали живи — тихо рече той. — Определи ли дали можем да прекосим тази цепнатина и да ги последваме?

— Разделила е басейна на две, милорд. Продължава към скалите зад езерото. Няма как да бъде прекосена.

— Ала ние трябва да я прекосим — рече Аркосът. — Няма връщане в долината, поне не и за мен. Как бих могъл да премина стоманения кабел с тази ръка?

Той я повдигна — розова, капеща маса от плът и кост.

— Милорд, кабела го няма. И той, и дълбоката просека, над която се простираше, бяха погълнати от лежащата под нас пукнатина. Тъй като сме от правилната страна, само част натрошена земя ни дели от конете. — От тона на гласа му бе очевидно каква линия на действие препоръчваше. — С тях ще можем да ги преследваме. Но не бихте могли да вървите пеш във вашето състояние.

Аркосът кимна.

— Врагът може да се върне. Ако са изгубили някои от спътниците си, със сигурност ще се върнат да ги потърсят. Трябва само да се скрием, сетне да пленим един от търсачите. С един в ръцете ни — до един ще бъдат в ръцете ни.

— Ако ние не можем да прекосим цепнатината, то те също не могат, милорд — напомни капитанът. — Макар че бихме могли да простреляме приближилия се твърде близо до ръба. Дуней е много опитен с лъка.

— И каква полза би имало от това? — изръмжа Аркосът на Немохайм, макар че мисълта за подобно действие, макар и само мъст, накара кръвта да запее в ушите му. Дай ми ги. Дай ми ги до един! — Може ли да го направи?