Артър & Джордж [bg]

Джордж никога не е присъствал на сеанс. Всъщност никога не е протягал длан на циганка гледачка, никога не е плащал две пени, за да седне пред кристална топка на панаира. Само глупец или изостанал туземец би повярвал, че гънките по ръката или чаените листенца в чашата разкриват каквото и да било. Готов е да уважава увереността на сър Артър, че духът оцелява и след смъртта; може би дори приема, че при определени обстоятелства такъв дух може да се свърже с живите. Готов е да допусне, че може да има нещо в телепатичните експерименти, които сър Артър описва в автобиографията си. Но все някъде трябва да тегли чертата. Тегли я например, когато хората карат мебели да подскачат, когато загадъчно бият камбани и в мрака изникват фосфоресциращите лица на мъртвите, когато призрачни ръце оставят отпечатъци върху разтопен восък. Джордж смята всичко това за очевидна измама. Как да се удържи от подозрението, че най-добрите условия за общуване с духовете — спуснати завеси, изгасени лампи, хора, хванати за ръце, за да не могат да станат и да проверят какво става — са и най-добрите условия за процъфтяване на шарлатанството? Колкото и да му е мъчно, той смята сър Артър за лековерен. Чел е, че американският илюзионист Хари Худини, с когото сър Артър се запознал в Съединените щати, предложил да възпроизведе всеки ефект, предизвикан от професионалните медиуми. В много случаи оставял почтени хора от публиката да го завържат здраво, но когато изгасвали лампите, винаги успявал да се освободи и да удря камбани, да вдига шум, да размества мебели и да сътворява ектоплазма. Сър Артър не приел предизвикателството на мистър Худини. Не отрекъл, че илюзионистът може и да постигне подобни резултати, но предпочитал своето тълкование за тази способност — мистър Худини всъщност притежавал духовни сили, чието съществуване твърдоглаво отхвърлял.

Когато химнът привършва, към микрофона пристъпва крехка жена с къса черна коса, облечена в дълга роба от черен сатен. Това е мисис Естел Робъртс, любимият медиум на сър Артър. Атмосферата в залата сега е по-напрегната дори и от двеминутното мълчание. Мисис Робъртс стои и лекичко се полюшва с наведена глава и сплетени пръсти. Всички очи са приковани в нея. Бавно, съвсем бавно тя започва да вдига глава; после ръцете й се разделят, плъзват настрани, а бавното полюшване продължава. Най-сетне тя проговаря.

— Сред нас има огромен брой духове. Притискат ме изотзад.

И наистина изглежда така — тя сякаш едва устоява на невидим натиск от няколко посоки.

За известно време не се случва нищо освен познатото вече люшкане и напора на невидими сили. Жената вдясно от Джордж шепне: