Вендета: Отмъщението на Лъки

Забърза обратно нагоре и измъкна куфара изпод леглото си. Беше тежък — препълнен не само с материалите за Винъс, но също и с порносписанията му.

Промъкна се покрай стаята на майка си — все още чуваше хъркането й силно и ясно.

Крадешком започна да слиза надолу по стълбите, влачейки тежкия куфар след себе си. Болеше го, че не може да запази колекцията при себе си, но кравата не му беше оставила никакъв избор.

От друга страна, какво му пукаше вече за Винъс? Тя беше развратницата, която го беше изложила — бе показала писмата му на други хора и го бе унизила. Не разбираше ли тя, че съобщенията бяха лични? И че такива любовни послания, каквито съдържаха писмата, трябваше да си останат само между тях двамата?

Беше взела тяхната любов и я бе превърнала в нещо публично и мръсно. Сега я мразеше.

На половината път се спъна и падна. Куфарът се отвори и от него се заизсипваха видеокасети, постери, снимки и списания.

Джордж се появи от библиотеката и застана в подножието на стълбите, втренчен в него.

— Къде отиваш? — попита той.

— Където искам, по дяволите — озъби се Санто, докато се изправяше.

Дона се появи в горния край на стълбището и включи осветлението.

— Какво става? — извика тя. — Ти какво правиш?

Звучеше като старата Донатела. И изглеждаше като полудяла с настърчалата си коса и размазан грим. Носеше прозрачна нощница без нищо отдолу. Гледката не беше приятна.

— Какво има в куфара? — поиска да знае тя — леко заваляше. — И ти бягаш като сестрите си? Те са курви, puttanas21.

— Сестрите ми не са курви — заяви Санто, докато си мислеше, че те бяха направили добър избор и се бяха измъкнали, докато още можеха. — Те избягаха, за да се махнат от тебе. Ти се опитваш да контролираш всекиго. Е, мене няма да можеш.

— О, напротив, мога — и Дона несигурно тръгна надолу по стълбите. — Ти си само на шестнадесет. И си мой — чуваш ли ме?, — мой си!

Той се опита да извърне очи, защото можеше съвсем ясно да вижда през нощницата й.

Тя спря, вдигна едно от порносписанията и го хвърли в лицето му.

— Ти си болен! — изкрещя тя. — Ето какъв си — болен! Точно като баща си.

— Радвам се, че приличам на него — извика той в отговор. — Искам да съм като него.

— Можеш да се махаш — изрева Дона, докато се държеше за перилата. — Вече не ми пука. МАХАЙ СЕ!

— Тръгвам — той трескаво събираше нещата си и се опитваше да ги натъпче обратно в куфара.

— Напусни — викаше тя. — И не си мисли да вземеш колата си. Тръгваш си само с дрехите на гърба си — нищо друго. Достатъчно дълго те търпях.

— Търпяла си ме? — нейната нечестност го обиждаше. — Аз съм този, който те търпеше.

— Говоря сериозно — крещеше Дона. — Тук не си добре дошъл, Санто. Ти си дебел и грозен. Мързелив си. Измет си като баща си. МРЪСЕН, ДОЛЕН ИЗМЕТ. Тръгвай си веднага.