Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Алиена прегърна баща си и усети костите му като торба съчки. Съвсем се беше стопил: никаква плът нямаше под кожата му. Искаше нещо да му каже, някакви думи за обич или утеха, но не можеше да заговори от хлипането.
— Ричард — говореше татко й, — пораснал си! Имаш ли брада вече?
— Едва е покарала, тате, но е много руса.
Алиена усети, че брат й е на ръба да заплаче и се сдържа с усилие. Щеше да се почувства унизен, ако избухнеше пред баща им, а той сигурно щеше да му каже да спре и да се държи като мъж, което още повече щеше да влоши нещата. Притеснена за брат си, спря да плаче и се овладя. Притисна още веднъж ужасно измършавялото тяло на баща си до себе си, а след това се отдръпна от прегръдката му, изтри очи и издуха носа си в ръкава.
— Добре ли сте двамата? — попита баща им. Говореше по-бавно от обичайното и гласът му трепереше. — Как се оправяхте? Къде живяхте? Нищо не пожелаха да ми кажат за вас — това бе най-тежкото изтезание, което можаха да измислят. Но изглеждате добре — силни и здрави! Това е чудесно!
Споменаването за изтезание я накара да се зачуди дали бе претърпял физически мъчения, но не го попита: страх я беше от онова, което можеше да й каже. Само отговори на въпроса с лъжа:
— Добре сме, тате. — Знаеше, че истината щеше да е опустошителна за него. Щеше да заличи този миг на щастие и да изпълни последните дни от живота му с болката на самообвиненията. — Живяхме в замъка и Матю се грижеше за нас.
— Но вие не можете да живеете повече там — каза той. — Кралят направи сега онзи тъпак Пърси Хамли граф — той ще получи замъка.
Значи го знаеше.
— Всичко е наред. Махнахме се оттам.
Той опипа дрехата й, старата ленена риза, която жената на лесничея й беше дала.
— Какво е това? — попита рязко. — Продала си дрехите си?
Все още беше схватлив, помисли си тя. Нямаше да е лесно да го заблуди. Реши да му каже част от истината.
— Напуснахме замъка набързо и нямахме никакви дрехи.
— Къде е Матю сега? Защо не е с вас?
Беше се бояла от този въпрос. Поколеба се.
Беше съвсем кратка пауза, но той го забеляза.
— Хайде! Не се опитвай да криеш нещо от мен! — каза баща й, възвърнал донякъде стария си властен тон. — Къде е Матю?
— Убиха го Хамли — отвърна тя. — Но нас не ни пипнаха. — Затаи дъх. Дали щеше да й повярва?
— Горкият Матю — тъжно отрони той. — Никога не се е бил. Надявам се, че е отишъл направо в рая.
Беше приел версията й. Алиена се успокои. Измести разговора от този опасен терен.
— Решихме да дойдем в Уинчестър да помолим краля за някаква осигуровка за нас, но той…
— Няма полза — прекъсна я бързо баща й, преди да е успяла да обясни защо не бяха могли да видят краля. — Той няма да направи нищо за вас.
Пренебрежителният му тон я наскърби. Беше направила всичко по силите си, беше се борила и искаше той да й каже „Браво, момичето ми“, а не „Било е загуба на време“. Винаги беше бързал да я поправя и рядко я хвалеше. „Би трябвало да съм свикнала с това“, каза си Алиена. Попита покорно:
— Какво да правим сега, татко?
Той се размърда на пода и се чу дрънчене. Алиена разбра стъписана, че е окован. Баща им заговори:
— Имах възможност да скрия малко пари. Не беше кой знае какъв шанс, но трябваше да рискувам. Имах петдесет бизанта в един колан под ризата си. Дадох колана на един свещеник.
— Петдесет! — Алиена се изуми. Бизантът беше златна монета. Не се сечаха в Англия, а идваха от Византия. Никога не беше виждала повече от един наведнъж. Един бизант се равняваше на двайсет и четири сребърни пенса. Петдесет трябваше да струват… не можа да го пресметне.
— Кой свещеник? — попита Ричард практично.
— Отец Ралф, от църквата „Свети Майкъл“ близо до Северната порта.
— Добър човек ли е? — запита Алиена.
— Надявам се. Всъщност не го познавам. В деня, когато Хамли ме докараха в Уинчестър, преди да ме заключат тук, се озовах насаме с него само за няколко мига и разбрах, че това е единственият ми шанс. Дадох му колана и го помолих да го пази за вас. Петдесет бизанта струват пет фунта сребро.
Пет фунта. Щом тази новина се утаи в ума й, Алиена разбра, че парите щяха да преобразят съществуването им. Нямаше да са окаяни. Нямаше да се налага повече да живеят ден за ден. Можеха да си купят хляб и чифт ботуши на мястото на тези дървени налъми, от които толкова я боляха краката, та дори и две евтини понита, ако се наложеше да пътуват. Не решаваше проблемите им, но отнемаше ужасното чувство, че живеят постоянно на ръба между живота и смъртта. Нямаше да й се налага да мисли непрекъснато как да оцелеят. Вместо това щеше да може да насочи вниманието си към нещо градивно — например как да измъкне баща си от това ужасно място.