Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Благодаря. Седнете, моля.
Тя се отстрани от пианото и отиде да седне до прозореца; отпусна се в креслото, стиснала ръце в скута си. Там лицето й беше осветено, така че Соумс можа да го види; видя очите, косите, все такива, каквито ги помнеше, все така странно прекрасни.
Седна на крайчеца на най-близкото кресло от санталово дърво със сребриста тапицировка.
— Не сте се променили — каза той.
— Така ли? Защо дойдохте?
— Да поговорим по някои въпроси.
— Узнах от братовчед ви какво желаете.
— И?
— Съгласна съм. Винаги съм била съгласна.
Звукът на сдържания, глух глас, недоверчивото, отбранително държане на цялата й фигура му помогнаха сега. Хиляди спомени за тая жена, винаги нащрек пред него, се пробудиха в душата му и той каза горчиво:
— Тогава ще бъдете добра може би да ми дадете сведения, въз основа на които бих могъл да действам. Такива са изискванията на закона.
— Не мога да ви дам нищо друго освен това, което знаете.
— Дванайсет години! Предполагате, че мога да повярвам?
— Не предполагам, че ще повярвате, каквото и да ви кажа, но това е истината.
Соумс я погледна сурово. Казал й бе, че не е променена, но сега забеляза, че е. Не в лице — то беше още по-красиво; не във фигура — беше само малко понапълняла… Не! Промяната беше душевна. Тя се бе сякаш самоутвърдила, пасивната съпротива беше сменена от борчество и смелост. „Да! — помисли той. — От независимия доход! Дявол да го вземе тоя чичо Джолиън!“
— Предполагам, че сте напълно осигурена сега? — попита той.
— Да, благодаря.
— Защо не ми позволихте да се погрижа за вас? Бих го сторил въпреки всичко.
Лека усмивка пробягна по устните й; но тя не отговори.
— Вие сте все още моя жена — продължи Соумс. Защо го каза, какво искаше да каже — сам не знаеше: нито докато говореше, нито след това. Смешна очевидност, но последицата от нея бе поразителна. Айрин стана и го загледа неподвижна. Видя как гръдта й се надига, как тя се обърна да отвори прозореца.
— Защо отваряте? — запита рязко той. — Ще настинете в тази рокля. Никаква опасност не ви заплашва.
И се засмя тъжно.
Тя откликна на смеха му със смях — тих и горък.
— По… навик.
— Малко странен навик — отвърна все така горчиво Соумс. — Затворете прозореца.
Тя го затвори и седна отново. Силна бе станала тая жена… тая… негова жена! Усещаше как тази сила лъха от нея, седнала срещу него в своята броня. Почти несъзнателно стана и се приближи; искаше да види израза на лицето й. Очите й посрещнаха приближаването му, без да мигнат! Господи! Колко ясни бяха и колко дълбоки върху това бяло лице под тъмнокехлибарените коси! Колкото бели бяха раменете й. Смешно чувство! Та той би трябвало да я мрази!
— Най-добре ще бъде да ми кажете — заговори той; — и за двама ни е по-добре да бъдем свободни. А онази история е много отдавнашна.
— Казах ви.
— Твърдите, че не е имало нищо… никого?
— Никого. Ще трябва да потърсите в собствения си живот.
Ужилен от този отговор, Соумс пристъпи към пианото, върна се към камината и се заразхожда назад — напред из стаята, както някога в тяхната гостна, когато не можеше да овладее чувствата си.
— Така няма да го бъде — заяви той. — Вие ме напуснахте. Най-простата справедливост изисква вие…
Видя я да вдига белите си рамене и чу шепота й:
— Да. Но защо не поискахте развод тогава? Нима бих отказала?
Той се спря и я изгледа продължително, почти с любопитство. Как живее всъщност, ако е наистина съвсем сама? И защо не се бе развел? Старото чувство, че никога не го е разбирала, че не е била справедлива към него, го ужили отново, докато я гледаше.
— Защо не пожелахте да ми бъдете истинска съпруга?
— Да, престъпление беше, че се омъжих за вас. И платих за него. Може би ще намерите някакъв изход. Няма защо да се грижите за доброто ми име: аз вече нямам какво да губя. А сега мисля, че е по-добре да си отидете.
Чувство, че е претърпял поражение… че е бил лишен от възможността да се оправдае за още нещо, което не беше в състояние да си обясни, обгърна Соумс като полъх на студена мъгла. Той протегна машинално ръка, взе от камината малка порцеланова ваза, обърна я и каза:
— Лоустофт140! Откъде сте я взели? Аз купих близнака й от Джобсън.
Припомни си изведнъж как преди дванайсет години бяха купували заедно скъп порцелан и продължи да гледа вазичката, сякаш цялото му минало беше в нея. Гласът на Айрин го опомни.
— Вземете я. Не ми трябва.
140
Марка на английски порцелан.