Урокът от нейната смърт [bg]

В двора бе паркирана зелена кола. Имаше лепенка на „Херц“ на предното стъкло. Корд погледна към номера.

— Точно тази е наел Гилкрист.

Корд се наведе и Кресги приклекна до него зад прикритието на паднал клон. Корд сведе поглед надолу. Той каза:

— Ти оставаш отвън. Няма значение какво ще чуеш. Ако той излезе сам, ще го спреш. Той е единственият, който знае къде е Сара. Искам го жив.

Кресги рече:

— Мисля, че е по-добре да повикаме малко подкрепа. Така пише в указанията за подобни случаи.

Корд продължи да оглежда къщата. Боже мой, тя изглеждаше зловещо — извисяваща се, бледа и зла. Той каза:

— Искам да измъкна дъщеря си на всяка цена. Може да се наложи да остана известно време насаме с Гилкрист.

Кресги се вгледа продължително в Корд, обмисляйки думите му. Той се обърна към къщата.

— Откъде знаеш, че точно това е неговото жилище?

Корд му изшътка да мълчи. Двамата заедно се приближиха крадешком към къщата. Кресги се сви зад колата на „Херц“ и подпря пушката върху капака на колата. Той посочи към вратите отпред и отзад, като кимна, давайки знак, че в обсега му са и двете. Корд кимна в отговор и приведен ниско, побягна към входа на къщата. Спря се край порутената сива веранда. Затаи дъх и започна бавно да се промъква. С яростен ритник разби вратата и се вмъкна в къщата, воняща на граниво.

В стаята бе неясно, сякаш тя бе осветявана през пушек или мъгла. Слънчевата светлина, вече разсеяна от облаците, полека се отдръпваше от сребристите кленови листа отвън и изглеждаше пепелява в помещението. Килимът, стените, шперплатовите мебели, картините, всичко сякаш бе обезцветено в тази дрезгавина.

Измина един ужасен миг. Корд си помисли, че къщата е празна и че Гилкрист пак е успял да избяга от тях. После очите му свикнаха с полумрака и той зърна в другия край на стаята някаква неясна форма, нещо кръгло, което се раздвижи. То бе изпъстрено с неопределени черти, подобно на лунната повърхност. Корд разбра, че това е глава на мъж, който се бе втренчил в него.

Мъжът бавно се надигна и застана зад разхвърляно бюро. Около метър и осемдесет и пет висок, с прошарена кестенява коса, спретнат, с длъгнести ръце и тесни длани. Носеше традиционно спортно сако от светлозелен туид и жълто-кафяви панталони. Лицето му изобщо не изразяваше изненада от това нахлуване. Оглеждаше Корд с кафявите си очи, които бяха единствените тъмни елементи от неговата външност.

Той прилича на мен, беше мисълта, пронизала неволно съзнанието на Корд.

— Гилкрист — с равен глас каза той, — къде е дъщеря ми?