Цивилна кампания
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #14
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цивилна кампания». Краткое содержание книги:
Лорд Майлс Воркосиган има проблем, който дори санът му на имперски ревизор не може да разреши — несподелената му любов към една красива вдовица…
„Не го казвай, момиче, не го казвай.“ Вместо това тя загриза кокалчетата си. За щастие, пътят беше кратък.
Гвардеец Пим ги посрещна и удостои баща й с едно от онези официални кимвания, които напомняха за военен поздрав.
— Добър ден, комодоре, мадам Куделка. Добре дошли, госпожице Карийн. Милейди ще ви приеме в библиотеката. Оттук, ако обичате… — Карийн можеше да се закълне, че когато се обърна да ги придружи, единият му клепач потрепна в нейната посока, но този намек за намигване беше единственият знак, който й даде — съвсем в реда на нещата, като се имаше предвид настоящата му роля на иконом с безизразно лице.
Пим ги въведе през двойната врата и тържествено обяви появата им. После се оттегли дискретно, но — понеже го познаваше — Карийн долови съзнателното послание, излъчващо се на вълни от него, а именно — че ги изоставя на съдбата, която са си заслужили.
Част от мебелите в библиотеката бяха пренаредени. Леля Корделия чакаше в голямо кресло, може би съвсем случайно напомнящо на трон. От лявата и дясната й страна имаше два по-малки фотьойла, един срещу друг. Марк седеше в единия, облечен в най-хубавия си черен костюм, обръснат и зализан, като на злополучната вечеря, организирана от Майлс. Скочи на крака и застана мирно — стойка, която не му прилягаше особено — като явно не можеше да реши кое ще е по-зле: да кимне сърдечно или да не прави нищо. Накрая стигна до компромисното решение да си стои така, с вид на натъпкано със слама чучело.
Срещу леля Корделия се мъдреше един съвсем нов член на мебелировката. Е, „нов“ не беше съвсем точно — въпросната мебел беше стар опърпан диван, явно прекарал най-малко петнайсет от последните години в някое от таванските помещения. Карийн си го спомняше смътно от детските им игри на криеница. Когато го беше видяла за последен път, отгоре му бяха натрупани прашни кашони.
— А, ето ви и вас — посрещна ги сърдечно леля Корделия и махна към втория фотьойл. — Карийн, защо не седнеш тук? — Карийн изприпка в указаната посока, стиснала ръцете си над лактите. Марк приседна на ръба на своя фотьойл и я погледна тревожно. Показалецът на леля Корделия се вдигна като лазерен мерник и посочи първо родителите на Карийн, после стария диван. — Ку и Дру, вие седнете… там.
Двамата се втренчиха в безобидния стар диван с необясним ужас.
— Оо! — задавено възкликна комодорът. — О, Корделия, ако ще удряш под кръста… — Понечи да се обърне към изхода, но не успя по причина на съпругата си, чиято ръка го стисна като менгеме над лакътя.
Погледът на графинята понижи рязко температурата си. С глас, който Карийн рядко я бе чувала да използва, тя повтори:
— Седнете. Там. — Това дори не беше гласът на графиня Воркосиган. Беше нещо по-старо, по-твърдо, дори по-ужасяващо самоуверено. Беше старият й глас на корабен капитан, осъзна Карийн, а нейните родители бяха живели десетилетия сред строгата йерархия на военната система.
Седнаха, сякаш някой ги сгъна на две.
— Така. — Графинята се облегна назад с доволна усмивка.
Последва дълго мълчание. Карийн чуваше тиктакането на старомодния механичен часовник в малкото преддверие. Марк я погледна умоляващо: „Имаш ли представа какво, по дяволите, става тук?“ Тя му отвърна по подобен начин: „Не, а ти?“
Баща й на три пъти сменя местоположението на бастуна си, после го изпусна на килима, придърпа го с тока на ботуша си и го заряза на пода. Едно мускулче потрепваше на бузата му, сякаш той скърцаше със зъби. Майка й кръстоса и разкръстоса крака, намръщи се, погледна стъклените врати в другия край на стаята, после впери поглед в ръцете си, стиснати здраво в скута й. Приличаха на двама тийнейджъри, хванати да… хм. На двама тийнейджъри, хванати да се чукат на дивана в хола, ако трябваше да е точна. Уликите сякаш се посипаха безшумно като пера в главата на Карийн, докато всичко си дойде на мястото. „Нали не мислиш, че…“
— Но, Корделия — избухна внезапно майка й, сякаш продължаваше на глас някакъв разговор, воден до този момент телепатически — искаме децата ни да се справят по-добре от нас. Да не допускат нашите грешки!
„О. Ооо. Оооо!“ Шах! Какво ли не би дала да научи историята, която се криеше зад този победен ход! Баща й беше подценил графинята, осъзна Карийн. Беше й отнело не повече от три минути.
— Е, Дру — разсъдливо рече леля Корделия, — струва ми се, че желанието ти е изпълнено. Карийн със сигурност се е справила по-добре. Нейният избор и нейните действия са били обмислени внимателно и отвсякъде. Доколкото мога да преценя, тя не е допуснала нито една грешка.
Баща й размаха пръст към Марк и изпелтечи:
— Това… това е грешка.