Прах от мечти

Никога не беше искал да го правят капитан — това означаваше прекалено много хора да му обръщат внимание. Ако имаше избор, Рутан щеше да предпочете да изкара целия си живот, без никой да го забележи. Освен по някоя жена от време на време, разбира се. Мислил беше, твърде често напоследък, да дезертира от армията. И ако беше обикновен пехотинец, като нищо щеше да го е направил. Но липсващ офицер означаваше, че в търсенето ще се включат магове, а последното, на което държеше, бе да го надуши някой маг. Разбира се, Тавори нямаше да задържи армията само за да изчака появата му — но дори в момента като нищо можеше да има един-двама магове, които да душат за него.

Тъй или иначе, Юмрук Блистиг сигурно репетираше в момента гневната тирада, с която щеше да го посрещне.

При нормални обстоятелства беше лесно да се скриеш в една армия, дори за офицер. Не се наемаш като доброволец за нищо, не предлагаш никакви мнения, стоиш най-отзад на заседанията или още по-добре — изобщо ги пропускаш. Повечето командни структури толерират безполезни офицери — също както толерират и безполезни войници на бойното поле. „Вземи хиляда войници. Четиристотин ще стоят на място в битка, но няма да правят нищо. Двеста ще побегнат при първа възможност. Други сто ще са объркани. Така остават триста, на които можеш да разчиташ. Задачата ти при командването на тези хиляда се свежда до това къде да поставиш въпросните триста.“ Не беше малазанска доктрина това. Някой тефтийски генерал, подозираше той. Не корелри, това бе сигурно. Един корелри щеше просто да задържи тристате и да екзекутира всички останали.