Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Ако пуснеш подправки, можеш да ме свариш за вечеря.
— Много топла ли е? — пита Кими.
— Да.
Кими я разхлажда и излиза от банята, като изтиква от вратата количката. Махам предпазливо превръзката от десния си крак. Кожата под бинтовете е бледа и студена. Слагам ръка върху прегънатата част, плътта, която омекотява като възглавничка костта. Преди малко съм глътнал един викодин. Питам се дали, ако взема още един, Клер ще забележи. Шишенцето сигурно е там, горе, в шкафчето с огледалото. Кими се връща с един от кухненските столове. Слага го с трясък до мен. Махам превръзката и от другия крак.
— Добре се е справила — отбелязва Кими.
— Кой, доктор Мъри ли? Да, сега е много по-добре, много по-аеродинамично.
Кими се смее. Пращам я да донесе от кухнята няколко телефонни указателя. След като тя ги накамарява до стола, аз се надигам и сядам върху тях. После се прехвърлям на стола и се претъркулвам или по-скоро падам във ваната. От нея на плочките се плисва огромна вълна от вода. Аз съм във ваната. Алилуя. Кими спира кранчетата и си подсушава с хавлиена кърпа краката. Аз се потапям.
По-късно
Клер: След като козото се е варило няколко часа, аз го изцеждам и то също отива в бъркачката. Колкото по-дълго стои там, толкова по-ситно ще стане и ще заприлича на кост. След четири часа добавям лепило, глина, оцветител. Бежовата каша внезапно става наситено, тъмно пръстеночервена. Изцеждам я в кофи и я изсипвам в чакащия котел. Когато се връщам в къщата, Кими готви в кухнята задушена риба тон, от онази с пържените картофи отгоре.
— Как мина? — питам я.
— Наистина добре. Той е в хола.
От банята към кухнята води следа от мокри стъпки с размерите на ходилата на Кими. Хенри спи на канапето с книга, отворена върху гърдите му. „Измислици“ на Борхес. Хенри е обръснат, аз се надвесвам и си поемам въздух — той мирише на свежо, влажната му коса стърчи във всички посоки. Алба говори в стаята си на плюшеното мече Теди. За миг имам чувството, че този път аз пътешествам във времето, сякаш това е миг от преди, после обаче оставям очите си да се плъзнат надолу по тялото на Хенри до плоското място в края на одеялото и знам, че съм тук и сега, в настоящето.
На другата сутрин вали дъжд. Отварям вратата на ателието и телените криле ме чакат, реят се в сивата утринна светлина. Включвам радиото, Шопен, етюди, които се плискат като вълни по пясък. Нахлузвам гумените ботуши, слагам си ластична панделка, та косата ми да не пада в кашата, и гумена престилка. Измивам с маркуча любимия си калъп и рамка от тиково дърво и месинг, отхлупвам котела, разстилам парчето филц, върху което ще слагам хартията. Бръквам в котела и разклащам тъмночервената каша, за да смеся влакното и водата. Всичко капе. Потапям калъпа и рамката в котела и внимателно ги вадя и изравнявам. Слагам ги в края на котела, водата се оттича и оставя на повърхността слой влакна, аз махам рамката и притискам калъпа към парчето филц, като го разклащам леко, а след като го вдигам, върху филца остава хартията, нежна и лъскава. Покривам я с друго парче филц, подсушавам я и отново: потапям калъпа и рамката, вадя ги, отцеждам ги, подсушавам ги. Унасям се от повторението, а музиката на пианото се рее над водата, която се плиска и капе, и над дъжда. След това слагам топчето хартия в хидравличната преса. После се връщам в къщата и изяждам един сандвич с шунка. Хенри чете. Алба е на училище.
След обяда заставам пред крилете с топчето току-що изработена хартия. Ще покрия скелета с хартиена ципа. Хартията е влажна и тъмна, още малко, и ще се скъса, но полепва като кожа по очертаните от телта форми. Усуквам хартията на сухожилия, на въжета, които се гънат и се сплитат. Сега крилете са прилепови криле, телта изпъква под опънатата хартиена повърхност. Изсушавам хартията, която още не съм използвала, като я нагрявам върху стоманени плочи. После започвам да я разкъсвам на ивици, на пера. След като крилете изсъхнат, ще пришия едно по едно перата. Започвам да оцветявам ивиците в черно, сиво и червено. Перушината на ангела на ужаса, на птицата на смъртта.
Седмица по-късно, вечерта
Хенри: Клер ме убеди да се облека и повика Гомес да ме пренесе през двора в ателието. То е осветено от свещи: сигурно са сто, ако не и повече, и са наслагани по масите и пода, по первазите. Гомес ме оставя на канапето и се връща в къщата. Точно в средата на тавана е закачено бяло парче плат и аз се обръщам, за да видя дали има прожектор, но прожектор няма. Клер е облечена в черна рокля и докато се движи из помещението, лицето и ръцете й се реят, бели, сякаш откъснати от тялото.