Проходът

Призори на осмата сутрин: Питър отвори рязко очи от шума на стадото, което слизаше по пътеката.

Спомни си как малко след полунощ през ума му мина: Само няколко минути. Само няколко минути да поседна, да събера силите си. Но щом си позволи да седне, облегна гръб на крепостния вал и опря изморено глава на скръстените си ръце, сънят бързо го надви.

— Хубаво е, че си буден.

Над него стоеше Лиш. Питър разтърка очи, изправи се и мълчаливо прие манерката, която му подаваше. Усещаше ръцете и краката си натежали, сякаш костите му бяха заменени от тръби с плискаща се в тях течност. Отпи от възтоплата вода и хвърли поглед над крепостния вал. Зад огневата линия над хълмовете бавно се надигаше лека мъгла.

— Колко време съм спал?

Тя изпъна рамене насреща му.

— Остави. Будува седем нощи поред. Изобщо не биваше да си тук. Твърди ли някой обратното, да дойде да му разясня.

Чу се Сутрешният звънец. Питър и Алиша мълчаливо наблюдаваха как вратите започнаха бавно да се прибират в прорезите си. Стадото, неуморно и готово за тръгване, започна да излиза през отвора.

— Прибери се у дома и се наспи — каза Алиша, докато дърварите се готвеха да излязат. — После ще се занимаваш с Камъка.

— Ще го чакам.

Загледа го упорито.

— Питър, минаха седем нощи. Прибирай се.

Прекъснаха ги изкачващи се по стълбата стъпки. Холис Уилсън се изкачи на пътеката на стената и намръщено ги погледна.

— Предаваш ли поста, Питър?

— Постът е само твой — отвърна Алиша. — Ние приключихме.

— Казах, че оставам.

Дневната смяна поемаше постовете. Още двама Стражи се качваха по стълбата, Гар Филипс и Вивиан Чоу. Гар разказваше история, на която Вивиан се смееше, но когато ги видяха, рязко млъкнаха и забързаха по пътеката.

— Слушай — каза Холис, — ако искаш да поемеш поста, от моя страна няма проблем. Но аз съм дежурен офицер, затова трябва да уведомя Со.

— Няма да остава — каза Алиша. — Сериозно говоря, Питър. Не те моля. Холис няма да го каже, но аз ще го направя. Прибирай се.

У него се надигна желание да възрази. Понечи да го направи, заля го такава мъка, че се отказа. Алиша имаше право. Приключило беше. Тео вече го нямаше. Трябваше да почувства облекчение, но беше само изтощен — смъртна умора, толкова дълбока, че сякаш щеше да я влачи като верига до края на дните си. Наложи му се да напрегне всички сили, само за да остави арбалета на крепостния вал.

— Съжалявам за брат ти, Питър — каза Холис. — Мога вече да го кажа, след като седемте нощи изминаха.

— Благодаря, Холис.

— Предполагам, сега вече ти си Глава на Дома, нали?

Питър почти не се беше замислял за това. Изглежда беше. Братовчедките му Дейна и Лей бяха по-големи от него, но Дейна се отказа, когато бащата на Питър отстъпи поста си, а се съмняваше, че Лей ще прояви интерес сега, когато имаше да се грижи за бебе в Убежището.

— Изглежда съм такъв.

— Е, поздравления, а? — Холис смутено сви рамене. — Странно е, че го казвам, но ти знаеш какво имам предвид.