![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Като че между нас премина нещо безмълвно и плашещо. Тази толкова млада жена, с това сладко лице, нежни страни и устни, и огромни невинни сини очи ме изучаваше така, сякаш в нея се бе вселила някаква друга, много по-стара и мъдра душа.
Красотата й ме бе омагьосала. Взирах се глупаво в дългата й шия и в нежните й полегати рамене и после отново в прекрасно оформените й ръце.
И тогава ми хрумна глупавата мисъл, че ще е прекрасно да усетя с пръсти мекотата на нейните ръце. Стори ми се, че тя ме гледа точно както нейната майка ме гледаше преди много години, когато в един шотландски хан аз се борех с дявола на нейната красота, за да не я обладая.
— Значи вие сте Петир ван Абел — каза ми тя на английски с лек шотландски акцент. — Ето, че сте тук.
Кълна ти се, Стефан, това беше гласът на младата Дебора. Колко ли много бяха разговаряли на английски, може би той е бил нещо като таен език за тях.
— Дете мое — отвърнах аз също на английски, — благодаря, че ме приехте. Изминах дълъг път, за да се срещна с вас, но нищо не можеше да ме спре.
През цялото време тя ме оглеждаше и ме преценяваше с все същата студенина, сякаш бях роб, изложен за продан. Изобщо не си правеше труда да прикрие този поглед, както аз се опитвах да скрия своето любопитство. Бях шокиран и от някои от чертите й — фин нос, дълбоко поставени очи — защото те бяха същите като моите. Имаше и моите бузи, леко пълни. А косата й, макар че беше прекрасна, гъста и златиста, сресана назад от челото и прибрана с диамантен гребен, по цвят и структура беше същата като моята.
Завладя ме огромна мъка. Тя беше моя дъщеря, знаех го. И тогава отново се завърна онова ужасно съжаление, което бях познал в Монклеве. Видях моята Дебора, прекършена восъчна кукла на камъните пред църквата «Свети Михаил».
Вероятно Шарлот почувства тъгата ми, защото изведнъж помръкна, но изглежда беше решена да се отърси от това чувство, защото каза:
— Наистина сте толкова красив, колкото ви описваше майка ми. — Изрече го някак замислено и под нос, с леко повдигане на едната вежда. — Висок и силен, и в цветущо здраве, нали така?
— За бога, мадам, що за странни думи — отвърнах аз и се изсмях неловко. — Не зная дали ме ласкаете, или не.
— Харесва ми да ви гледам — каза тя и на лицето й се разля най-странната усмивка — изпълнена с хитрост и презрение и в същото време някак по детски сладка. Тя някак разтегли устни като капризно дете, което намерих за особено очарователно. Оглежда ме още дълго, като че в забрава, и накрая каза: — Елате с мен, Петир ван Абел. Кажете ми какво знаете за майка ми. Кажете ми какво знаете за смъртта й. И каквато и да е целта ви, не ме лъжете.
Тогава видях в нея някаква огромна уязвимост — сякаш можех внезапно да я нараня и тя го знаеше. Това ме изплаши. Изпитвах такава нежност към нея.
— Не, не съм дошъл да говоря лъжи — отвърнах. — Вие научихте ли нещо за случилото се?
Тя помълча, а после каза хладно:
— Нищо. — Но ми се стори, че лъжеше. Видях, че ме гледа по начина, по който аз гледам хората, когато се опитвам да надникна в скритите им мисли.
Поведе ме към къщата, като ме хвана под ръка и леко приведе глава. Дори грацията на движенията й ме разсейваше, както и допирът на полата й до крака ми. Тя дори не погледна към робите, които ни съпровождаха по пътеката — цял полк, всички с фенери в ръце. Бяхме обградени от сияещи в мрака цветя и масивни дървета.
Точно пред предните стълби тя се обърна и тръгна по плочите между дърветата към една дървена пейка.
Седнах до нея. Мракът се спускаше около нас, а окачените из градината фенери сияеха в яркожълто. Самата къща излъчваше достатъчно светлина.
— Кажете ми как искате да започна, мадам — казах аз. — На ваше разположение съм.
— Започнете направо — отвърна тя, очите й се взираха в моите. Седеше спокойна, леко извърната към мен, ръцете й почиваха в скута.
— Тя не умря в пламъците. Хвърли се от кулата на църквата и умря на камъните долу.
— О, благодаря ти, Боже! — прошепна Шарлот. — Да узная това от човешка уста…
За миг се замислих над тези й думи. Дали това означаваше, че Лашър вече й е разказал това, а тя не му е повярвала? Беше така обезсърчена, че не бях сигурен дали да продължа.
И все пак го направих:
— Монклеве бе сполетян от голяма буря, призована от вашата майка. Братята ви умряха. Старата графиня — също.