Порно

— Това е, Ники. Това е! Искаш да видиш как се отиграват високи топки, как се вкарва от вол е и се прави бизнес?

— Не точно… — казвам, вдигайки поглед от Elle и наблюдавам ноздрите му, които се свиват и разширяват. Забелязвам, че по косъмчетата на носа му са се полепили точици от белия прах.

— Копелетата няма и да усетят откъде им е дошло. Не са и мечтали за такава сделка — подсмърча той и трие нос. После ме поглежда с почти болезнен поглед и нежно ме целува по бузата.

— Ти си истинско произведение на изкуството, скъпа — казва преди хамелеонските му очи да се завъртят и да забележат млада жена с дълги къдрици, очила, вдигнати върху косата й и облечена със сако на Прада.

— Погледни това — казва той гръмогласно и сочи, — цялото това усилие провалено от едно студено къдрене. Бас държа, че е от пресата. Трябва да уволни фризьора си… Не, направо трябва да застреля некадърното копеле! — цепи се той, долната му челюст предизвикателно се издава напред, няколко души цъкат възмутено и отвръщат погледи.

Усмихвам се мило, с пълното съзнание, че е безсмислено да му казвам да снижи гласа си. Той продължава да плещи на високи обороти за живота си.

— Бегби хвърли халбата си и сцепи главата на една в пъба… Преди стрелях по разни тъпаци с въздушна пушка… Като дете Рентън беше жесток към животните, има нещо в него… човек би очаквал да стане сериен убиец… Мърфи ми открадна фигурките с футболисти на Ковънтри Сити… целия тим… Открих го у тях и какво мислиш, оказа се, че току-що си го бил купил, точно, когато моят изчезна… родителите ми не бяха богати… това беше голям подарък… майка ми, почтена жена, почти светица, пита — „Къде е хубавия нов тим от фигурки, който ти купихме, сине?“… Какво да й кажа? „В дома на един клошар, мамо. Сигурно се търкалят по стария гнусен линолеум в апартамента на крадливия помияр, стъпкани от небрежни, пияни изроди, които се препъват из стаите и търсят кое дете да изнасилят…“ Как бих могъл да кажа такова нещо на майка си? Тоя апартамент на Мърфи, каква помийна яма само…

Чувствам огромно облекчение когато слизаме от самолета. Вземаме чантите си и Саймън се запътва право към таксиметровата стоянка.

— Няма ли да изчакаме другите да кацнат с Изи Джет? — интересувам се.

— Не мисля, някак си… — казва той отегчено. — Виж, Ники, значи, ъ-ъх, Карлтън беше пълен и затова им резервирах стаи в Бевърли. И той е в центъра.

— По-евтин ли е?

— Може да се каже, предполагам — ухилва се той. — Нашият апартамент е четиристотин лири на нощ, а техните резервации са двайсет и осем лири на нощувка.

Поклащам глава с престорено отвращение, надявайки се да не забележи фалша ми.

— Но аз се нуждая от представителен апартамент заради бизнеса… — протестира той. — Вреди на имиджа да те виждат в някаква миша дупка… Не, че Бевърли е миша дупка, разбира се.