Метален рояк
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Метален рояк». Краткое содержание книги:
В света на хората жестокият председател на Ханзата се мъчи да смаже всяка съпротива.
В това време самите ненаситни кликиси, отдавна смятани за изчезнали, се завръщат, решени да изтребят всичко по пътя си.
— Сблъскахме се с кликисите — отвърна Роб. — Загубихме Дейвлин.
— И Маргарет Коликос — добави ДД.
— Мъртва ли е?
— Не знаем.
Скитниците изглеждаха угрижени. Бащата на Нико поклати глава.
— Значи трябва да се върнем да ги вземем.
— Имаме заповед да не го правим — заяви сухо Тасия. — Дейвлин щеше да ни убие собственоръчно, ако смяташе, че ще рискуваме живота на толкова хора, за да го спасим. А и да ви кажа истината, мисля, че вече е твърде късно.
— Трябва да се махаме, веднага — намеси се Роб. — Кликисите ще ни търсят.
Тасия се заслуша и й се стори, че чува тракане и шумолене.
— Бъди нащрек, ДД. Използвай сензорите си. Гледай да ни предупредиш навреме.
— Разбира се, Тасия Тамблин. — Тя потрепери, внезапно спомнила си за своето компи ЕА, което бе разкъсано от кликиските роботи. Мразеше ги всичките — и създателите, и създанията им.
Крим Тайлар прегърна сина си. Дъхът на Нико спря. Не спомена какво бе видял в кликиския хибрид. Самият той едва се справяше с мисълта за това и не искаше баща му да узнава. Поне засега.
— Не дойдохте вчера, обаче ние си събрахме нещата — рече Стайнман. — Тъй като не получихме вести и днес, дойдохме насам, за да ви изчакаме, в случай че имате нужда от помощ — Той стисна оръжието си. — Бяхме готови.
— Междувременно направих проверка на системите и подготвих двигателите — каза Тайлар. — Щях да ви дам още час, преди да потеглим към пещерите. — Погледна Нико и добави: — Радвам се, че се върнахте.
ДД вдигна глава към нощното небе. После я завъртя към Тасия.
— Страхувам се, че се приближават много кликиси. Нисколетящи кораби.
Тасия реши да не губи време.
— Всички в кораба. Веднага. — Изтика приятелското компи на борда, изчака другите да изтичат по рампата и затвори люка. — Идват ни гости! Време е да полетим. Колко бързо можем да качим оцелелите на борда?
— Роякът кликиси ще ни даде добър стимул.
Преди буболечките да се приближат, Роб издигна транспортния кораб над каньона и с угасени светлини се плъзна само на метри над скалите, като се надяваше, че няма да ги забележат.
— Тамблин, сещаш ли се за нещо високо, което може да се изпречи на пътя ни?
— Не.
— Знаех си, че трябва да поправим локалните сензори. — Той се издигна рязко нагоре, когато видя скалите отпред. Крим Тайлар падна на пода, но бързо се надигна.
След десетина минути забелязаха силуетите на пещерите.
— Не знам дали има добро място за кацане, Бриндъл. Спусни се, където можеш, а ние ще започнем да вкарваме хората.
Тасия се обърна към Крим Тайлар:
— Колко общо ще бъдем, ако всички успеят да се качат?
— Мислиш, че няма да можем да вземем всички ли?
— Мисля, че може да ни се наложи да бързаме.
— Седемдесет и осем. Някои са деца.
— И УР — добави ДД.
— Е, не би трябвало да има проблем — каза Роб. — Не се тревожи.
— Кой се тревожи?
Роб спусна „Оскивъл“ пред пещерите. Тасия скочи долу първа, другите я последваха още докато Роб спускаше подпорите, за да стабилизира кораба. Остави двигателите включени.
— Бързо! — изрева Тасия, макар хората вече да тичаха към кораба. — Буболечките са по петите ни.
— Бегом! — извика и Стайнман.
Хората тичаха към кораба, някои носеха пакети и вързопи.
— Къде е Дейвлин? — попита задъхано кметът Руис. — Нали обеща, че ще ни помага.
— Вече ни помогна — каза Тасия и лицето на Руис помрачня и той поклати невярващо глава. Тасия почувства, че трябва да обясни, и добави: — Даде ни нужното време, за да избягаме. Обеща, че ще се измъкне някак от Ларо.
Руис се хвана за тази малка надежда.
— Е, кой съм аз, че да се съмнявам в него? Той винаги успява да се справи.
Макар да имаше само една ръка, гувернантското компи успяваше някак да подбутва децата. Няколко от тях плачеха — нали бяха живели в страх толкова време. Орли хвана две от по-малките и ги засили нагоре по рампата.
— Няма запазени места — викна Нико, може би си мислеше, че е много остроумно. — Всъщност изобщо няма достатъчно места. Сядайте кой където намери, ще се оправяме, като излетим.
ДД се вглеждаше в небето.
— Тасия Тамблин, приближават се още много кликиси.
— Изобщо не смятах, че ще ги изпреварим с много — изсумтя тя и после викна високо: — Давайте по-пъргаво. Петнайсет секунди и затварям люка. Кой се качил — качил се.
Изпаднали в паника, последните оцелели захвърлиха всичкия си багаж и се втурнаха напред. Тасия изблъска последните двама, за да затвори люка, после се провря при Роб.
Той я погледна разтревожено.
— Ако нещо гръмне, ще останем тук завинаги. Нямахме време да направим нито пробен полет, нито пълна проверка на двигателите.