Сънища за богове и чудовища
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712435
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънища за богове и чудовища». Краткое содержание книги:
Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали. Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи...
Историята на Кару и Акива свършва тук. Една приказна история, в която демоните не са толкова страшни, а ангелите не са това, за което ги мислим.
- Сладко момиче - прошепна Исса, - всичко добре ли мина?
- Повече от добре - отвърна Кару и пламна от вълнение, давайки си сметка, че почти същото би казала и на Бримстоун, за да го извести за началото: на една неправдоподобна мечта, най-сладката от всички.
След първите радостни възгласи и приветствия двете страни имаха много още какво да си кажат, затова гледаха да бъдат по-кратки. Едва ли обаче разказите, догадките и предположенията щяха скоро да свършат, ако Исса не беше прихванала един поглед между Кару и Акива.
Този поглед беше така възпламеняващ че въздухът между двамата буквално затрептя от жега, а устните на Исса се разтегнаха в усмивка. Двамата не забелязаха, че ги видя - не виждаха нищо наоколо, освен един другиго, - и когато тя каза: „Е, сигурно нашите пътешественици са изморени и трябва да си починат“, с което даде знак всички да се разотиват, изобщо не заподозряха, че го е направила само заради тях.
Изглежда, всички имаха чувството, че се завръщат у дома, даже извънбрачните -новопристигнали и посрещани се смесиха и тръгнаха заедно навътре по скалните коридори. А когато стигнаха централната пещера, откъдето химерите трябваше да продължат към тяхното селище, те останаха с ангелите, за да приготвят заедно гощавката под сталактитите.
Кару не беше гладна. Във всеки случай не и за отмъкнатите от Доминиона припаси.
Връхлетя я усещането за коледно утро. Е, не че имаше кой знае колко коледни утрини в живота й. Онази с Естер приличаше по-скоро на представление - бляскаво и много специално, но по-скоро нещо, което се очакваше тя да наблюдава отстрани, а не да участва в него. Две Коледи беше прекарала със семейството на Зузана и те бяха къде-къде по-хубави; макар и двете отдавна вече да не бяха деца, тогава се държаха точно по детски. Празничните ритуали в семейство Новак бяха нещо неизменно и дори по-големият брат на Зузана, който иначе толкова се стараеше да впечатли Кару със съмнителната си мъжественост, в коледното утро се втурна като същинско дете надолу по стълбището, нетърпелив да разбере каква магия му е донесла тази свята нощ.
Сега усещането бе като за очакване на предстоящ финал. В това очакване нямаше нищо страшно и притеснително, по-скоро сладък трепет: очакване на нещо магическо.
Сега обаче магията, която Кару очакваше - хем я очакваше, хем посягаше, усещайки, че тя също се протяга към нея като огледално отражение малко преди върховете на пръстите да докоснат своите близнаци от стъклената повърхност, - определено беше от много no-зрял вид.
Не можеше да откъсне поглед от Акива. Дори за миг да отделеше очи от него, още в следващия момент или срещаше очакващия му поглед, или той долавяше инстинктивно нейното присъствие и тръгваше насреща й, за да се съберат по средата на пътя. Всеки техен поглед беше сияен, всепоглъщащ и жив. В ъгълчетата на устните му се таеше смях, защото цялото това очакване най-сетне му беше станало забавно. Просто забавно, защото почти беше свършило, а всичко останало... различно от тях... беше пречка. Сега всичко се превърна в закачка, цялото това протакане, в игра някаква - да се види кой ще издържи още минута; в танц. Телата им - две сред множество други - се движеха по силата на едно и също магнитно привличане, независимо кой или какво е между тях.
Кару имаше усещането, че кожата й се е събудила. Досега сякаш е била дълбоко заспала, без дори тя сама да си дава сметка за това, но след целувката в небето - по-скоро когато устните на Акива докоснаха мястото под ухото й - сякаш някакъв ключ се превъртя. Някакви електрически потоци взеха да сноват из тялото й, караха кожата й да настръхва, лазеха я тръпки, заливаха я горещи вълни. Вече не можеше да укроти ръцете си. Явно в нея бушуваха „любовните химикали“, за които научи още в ученическите години: допамин, норепинефрин. В един от уроците се казваше, че някакъв учен ги нарекъл „коктейл за любовен екстаз“ и тя си спомняше как двете със Зузана не спряха да хихикат заради това. Точно в момента тялото й преливаше от тях. Цялата беше поруменяла и трепереща, а пеперудите в стомаха й бяха вдигнали същински бунт. Papilio stomachus. Пулсът й отмерваше чаткащия ритъм на степа^, а дишането й беше плитко. Опитваше да поеме дълбоко дъх, за да се успокои, но всеки път ефектът беше като от шамандура, която отказва да потъне. Намираше се на ръба на хипервентилация^, но в добрия смисъл на думата - звучеше глупаво, но иначе чувството беше като за пълна гама от вълнения: от тръпките при световъртеж до плътната и мудна басова нотка на предвкусвана наслада, бавна, сладка и сочна.