Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— Много внимавайте, Сесил — каза тя студено. — Повтаряте изменнически клевети.
— Вие внимавайте — каза той безцеремонно и се надигна от мястото си. — Кажете на Де Куадра да се срещне и с двама ни утре сутринта, за да представи официалното си оплакване. Сър Робърт не движи дела от името на короната.
Елизабет вдигна поглед към него, а после, много леко, поклати глава.
— Не мога — каза тя.
— Какво?
— Не мога да действам зад гърба на сър Робърт. Работата е свършена, а той е казал само онова, което щяхме да кажем и ние. Ще оставим нещата така.
— Значи той наистина е консорт, във всяко отношение, освен по име? Съгласна сте да му отстъпвате властта си?
Когато тя не каза нищо, Сесил се поклони.
— Ще ви оставя — каза тихо. — Нямам настроение да гледам мача. Мисля, че Хората на Циганина със сигурност ще спечелят.
Антъни Фостър, връщайки се у дома с нов свитък мадригали под мишница, беше във весело настроение и не бе твърде доволен, че жена му го посрещна с домашна криза, още преди да бе влязъл в голямата зала.
— Лейди Дъдли е тук и е много болна — каза тя напрегнато. — Пристигнаха тази сутрин, и оттогава тя се чувства зле. Не може да задържа храна; бедното създание не може да задържа дори напитки, и се оплаква от болка в гърдите, която според нея се дължи на сломеното й сърце, но аз мисля, че може да е тумор. Тя не позволява на никого да погледне.
— Пусни ме да вляза, жено — каза той, подмина я и влезе в коридора. — Ще изпия чаша ейл — каза сурово. — Доста се сгорещих, яздейки към къщи в тази жега.
— Съжалявам — каза тя. Наля му ейла и помълча, докато мъжът й се настани в стола си и отпи дълга глътка.
— Така е по-добре — каза той. — Вечерята готова ли е?
— Разбира се — каза тя почтително. — Очаквахме само завръщането ти.
Тя се застави да запази мълчание, докато той отпи нова глътка ейл, а после се обърна и я погледна.
— Е — каза той. — Какво е всичко това?
— Става дума за лейди Дъдли — каза тя. — Много е болна. Лошо й е, и има болки в гърдите.
— По-добре повикай лекар — каза той. — Доктор Бейли.
Госпожа Фостър кимна:
— Веднага ще пратя някого да го повика.
Той се надигна от стола си.
— Ще си измия ръцете преди вечеря. — Спря за миг: — Възможно ли е да се видим? Ще слезе ли за вечеря?
— Не — каза тя. — Мисля, че не.
Фостър кимна.
— Това е много неудобно, жено — каза той. — Дори това, че изобщо я приемаме в къщата си, означава, че рискуваме немилост заедно с нея. Тя не може да се наслаждава на дълго боледуване тук.
— Не мисля, че изпитва наслада от каквото и да било — каза тя язвително.
— Сигурно не — каза той, обзет за миг от съчувствие. — Но не може да остане тук по-дълго от определеното време, болна или не.
— Да не би негова светлост да ти е забранил да й оказваш гостоприемство?
Господин Фостър поклати глава.
— Не му се налага — каза. — Не е нужно да се намокриш, за да разбереш, че вали. Знам накъде духа вятърът, и няма аз да бъда този, който ще се простуди.
— Ще повикам лекаря — каза жена му. — Може би той ще каже, че й е призляло само от ездата в жегата.
Конярчето от Къмнър яздеше бързо и стигна в Оксфорд, когато д-р Бейли, лекарят на кралицата в Оксфорд, сядаше на вечеря.
— Мога да дойда веднага — каза той, като се изправи и посегна за шапката и наметалото си. — Кой е болен в Къмнър Плейс? Не е господин Фостър, надявам се?
— Не — каза момчето, като подаде писмото, което носеше. — Една гостенка, току-що пристигнала от Абингдън. Лейди Дъдли.
Докторът застина, вдигнал наполовина шапката към главата си, а наметката му, която тъкмо посягаше да сложи, спряна насред движението, падна с плясък на едното му рамо, като счупено крило.
— Лейди Дъдли — повтори той. — Съпругата на сър Робърт Дъдли?
— Същата — каза момчето.
— Сър Робърт, който е началник на конницата на кралицата?
— Така го наричат — повтори момчето с изразително намигване, тъй като подобно на всички останали и то беше чувало слуховете.
Д-р Бейли бавно върна шапката си върху дървената поставка.
— Боя се, че не мога да дойда — каза той. Смъкна наметалото от рамото си и го преметна на високата облегалка на пейката. — Мисля, че всъщност не смея да дойда.