Гибелта на царете [bg]

Когато най-сетне стигна дотам, тя също бе затворена. Изви врата си назад, за да погледне към върха на стените, но не можа да види никакви стражи. Разходи се из разрушения долен град, но той бе изоставен. Почти на края на силите си седна в прахоляка пред стената. Шестте каменни статуи, пазещи Скейската порта го гледаха злобно.

Измина много време преди портите да се отворят със скърцане, за да пропуснат отряд войници. Видя, че са облечени с микенски доспехи и с мъка се изправи на крака.

— Ей, войниците, заведете ме при Агамемнон! — извика той.

Пренебрегна вълните на агония, сграбчи меча с две ръце и го размаха към тях.

Войниците не му обърнаха никакво внимание и продължиха да маршируват надолу през града.

— Царят ме очаква! — изкрещя отчаяно. — Този меч е за него, идиоти такива!

Един-единствен мъж се отдели от задната част на колоната и тръгна към него, вадейки меча си от ножницата. Калкеус забеляза, че половината му лице е жестоко обезобразено. Пясък, каза си с внезапен интерес. Това трябва да е резултатът от нагорещения до червено пясък върху кожата и плътта.

Войнът не се поколеба.

— Идиоти сме, така ли? — попита той и заби меча си в гърдите на Калкеус, а после го изтегли и се върна обратно при другарите си.

„Все едно ме удари чук” — помисли си Калкеус, докато падаше, а съвършеният меч се изтърколи в прахоляка до него. Болката в ръцете му бе изчезнала, осъзна с облекчение.

Присъни му се странен сън. Беше на „Ксантос” и силен бриз изпълваше платното с черния кон. Корабът пореше тъмнозелената, странно неподвижна вода. Златния крачеше към него, а слънчевата светлина зад гърба му изостряше очертанията, но скриваше чертите му. Калкеус не виждаше добре и се чувстваше много слаб. След това осъзна, че златният мъж бе по-голям от Хеликаон. Всъщност беше гигант и светлината наоколо не беше слънчева, а идваше от него самия. „Нима това е Аполон, богът на слънцето?” — почуди се той. След това шокирано осъзна, че гигантът куца.

Богът се наведе към него и нежно взе съвършения меч от ръцете му.

— Справи се добре, ковачо — избумтя дълбокият му глас. — Сега спи, а утре ще ти намерим работа.