Историкът

Преди две вечери, след последното ми писмо, отново се срещнах с ангелската девойка, която ти описах, и този път разговорите ни отведоха до неочаквана развръзка — всъщност до целувка — а после тя избяга. Цяла нощ будувах, а на сутринта се измъкнах от стаята си в селото и се заскитах из гората. Поразходих се, от време на време сядах на някой камък или дънер сред променливата нежна зеленина на ранното утро, но непрекъснато виждах лицето й сред дърветата или светлината. Много пъти се питах дали не трябва незабавно да напусна селото, защото сигурно вече съм я оскърбил.

Целият ден мина така в скитания, като се върнах в селото само за обяд, но през цялото време хем се страхувах, че ще я срещна, хем се надявах да я зърна. От нея обаче нямаше и следа, а вечерта се върнах на мястото, където се срещахме, като разсъдих, че ако тя също дойде, ще й кажа, доколкото мога, че й дължа извинение и че повече няма да я притеснявам. Точно когато вече бях изгубил надежда, че ще я видя, и смятах, че дълбоко съм я оскърбил и трябва още на следващата сутрин да се махна от селото, тя се появи сред дърветата. В миг съгледах тежките й поли и черната жилетка, беше гологлава, тъмната й коса светеше като лакирано дърво, а плитката й се спускаше през рамото й. Очите й също бяха тъмни, а и уплашени, но сияйното й умно лице ме ослепи.

Отворих уста да я заговоря, но в същия миг тя се затича към мен и се хвърли в ръцете ми. За мое учудване, тя явно изцяло ми се отдаваше и чувствата ни бързо ни отведоха до пълна близост, толкова нежна и чиста, колкото и неочаквана. Открихме, че можем свободно да си говорим — на какъв език вече не знам — и в тъмните й очи с тежките ресници и с изящната азиатска гънка на клепача видях целия свят и може би цялото си бъдеще.