Пътят към Омаха

— Ботуши, господине — поправи го момичето.

— Естествено, забравих и все пак това наистина беше първата ми лодка.

— С платна ли? — попита младежът.

— Заповядайте, господине. Можете да се изсушите и да използвате телефона.

— Всъщност, аз страхотно бързам… Честно казано, трябва да стигна до властите по един много спешен случай и телефонът няма да ми свърши никаква работа. Трябва да отида лично.

— Вие да не сте трафикант? — попита рязко младежът. — Вие сто на сто не сте никакъв моряк.

— Не, не съм трафикант. Аз просто трябва много бързо да предам определена информация.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Необходимо ли е? Ще ви платя, за да ме откарате там, където ви помоля.

— Определено е необходимо. Аз съм ученик в подготвителния курс по право и това е „Основна процедура номер едно“. Кой сте вие?

— Добре де, добре! — Сам бръкна в подгизналия си закопчан ляв заден джоб и успя да измъкне мокрия си и измачкан портфейл. Нямаше голяма вероятност хайката срещу него вече да е станала обществено достояние, мръсните копелета от Вашингтон бяха прекалено предпазливи, за да го направят. — Ето ви шофьорската ми книжка — добави той, изкара пластмасовата карта от отделението и я подаде на бореца.

— Девъро! — извика младежът. — Вие сте Самюъл Девъро!

— Значи са го разпространили и по радиото, и по телевизията? — каза Сам и си пое дълбоко въздух, опитвайки се отчаяно да измисли някаква история в духа на Ястреба. — Значи ще трябва да ви обясня другата страна на случая и вие трябва да ме изслушате.

— Не съм чул нищо за радио и телевизия, сър, но ще слушам всичко, което ми кажете! Вие сте човекът, заради когото изгониха онези непочтени съдии. Вие сте легенда за всички нас, които навлизаме в правото. Искам да кажа, че обвиненията в непочтеност, които изградихте срещу онези съдебни влечуги бяха като по учебник! И всяко едно от тях се доказва до последното твърдение!

— Ами, аз тогава много се бях гипсирал…

— Сис, дръж тук фронта — прекъсна го бъдещият адвокат. — Като се върнат майка и татко, кажи им, че съм закарал по работа един човек, който някой ден ще бъде във Върховния съд.

— Може би фБР ще е най-добре — предложи бързо Сам. — Знаете ли къде е местната кантора?

— Има една в Кейп Ан. Доста често пишат за тях по вестниците — нали разбирате, трафикантските лодки.

— За колко време ще стигнем дотам?

— Не повече от десет — петнадесет минути.

— Да тръгваме!

— Убеден ли сте, че първо не искате да влезете в къщата и да облечете някакви сухи дрехи? Баща ми е кльощав почти като вас.

— Няма време. Въпросната информация трябва да се предаде на секундата, повярвайте ми!

— О, да изчезваме тогава! Джипът е отпред.

— Ненормалници — каза пуберката.