Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Хайде. Не можем да се изкачим обратно. Да видим къде сме. А и движението ще ни постопли.
— Добре. — Каза го с такова доверие, че едва не разкъса сърцето ми.
Не бих се отказал от една от пръчките на Пиотре, но нямах представа къде са. Така че Шутът протегна ръка с кутийката и пипнешком се запрепъвахме напред.
Не попаднахме на нищо. Когато спирахме и затаявахме дъх, чувахме звук на капеща вода и бавното дишане на ледника около нас. Ледът под краката ни бе на зърна. Не виждахме таван над главите си. Намирахме се в беззвездна нощ и единственият контакт със света бе твърдата повърхност под краката ни и присъствието на другия. Не видяхме черната стена, докато не се натъкнахме на нея.
Известно време я опипвахме мълчаливо. Шутът трепереше и зъбите му тракаха.
— Защо не ми каза, че ти е толкова студено?
Той подсмръкна и се засмя немощно.
— На теб да не би да ти е топло? — Пое треперливо дъх и попита: — Това лед ли е, или скала?
— Вдигни светлината. — Той се подчини. Напрегнах очи. — Не мога да разбера. Но е нещо, през което не можем да минем. Дай да тръгнем покрай него.
— И може да ни отведе там, откъдето тръгнахме.
— Може, но нямаме избор. Ако пак се окажем на онова място, поне ще знаем, че се въртим в кръг. Чакай малко.
Опрях ръка на стената на височината на рамото си и посегнах за ножа си. Беше изчезнал. Естествено. Шутът обаче не беше изгубил своя и го използвах, за да надраскам груб знак на стената. Може би напразно усилие.
— Наляво или надясно? — попитах. Нямах абсолютно никаква представа за посоките на света.
— Наляво — каза той и махна слабо наляво.
— Момент — казах и разкопчах наметалото си. Шутът се опита да ме спре, когато го наметнах на раменете му.
— Ще измръзнеш!
— Вече съм измръзнал. Но тялото ми винаги се е стопляло по-добре от твоето. А ако припаднеш от студ, ще трябва да те нося. Не се безпокой. Ако ми потрябва, ще ти кажа. Засега го носи.
Той незабавно се предаде и едва сега осъзнах колко студено му е наистина. Пусна раницата си на земята и ми подаде светлината, докато се загръщаше с наметалото. Трепереше. Вдигнах кутийката и реших, че странният цвят на лицето му не се дължи единствено на зеленикавата светлина. Усмихна ми се едва-едва.
— Още е топло от тялото ти. Благодаря, Фиц.
— Благодари на себе си. Ти ми го даде, когато играех ролята на твой слуга. Хайде, да се размърдаме. — Вдигнах раницата му, преди той да успее да я хване. — Какво друго има вътре?
— За жалост нищо особено полезно. Няколко лични вещи, които не бих искал да губя. Малка манерка бренди на дъното. Мисля, че са останали и няколко меденки. Взех ги в случай на нужда, или може би, за да подкупим Шишко. — Засмя се пресилено. — В случай на нужда. Но не точно такъв. Все пак няма да е зле да ги пазим колкото се може по-дълго.
— Май си прав. Да вървим.
Той не се опита да вземе светлината, а обгърна с ръце тялото си. Поведох го покрай черната стена. По походката му личеше, че краката му започват да стават безчувствени. Отчаянието заплаши да ме погълне, но вълкът в мен го подмина. Все още бяхме живи и се движехме. Така че имаше надежда.
Продължавахме напред. Безкрай. Времето се превърна в движение, в крачки. Понякога затварях очи, за да си почина от неестествената светлина, но ми се струваше, че я виждам дори през затворените си клепачи. В един от тези моменти Шутът попита:
— Какво е това?
Отворих очи.
— Кое? — Пред мен танцуваха сини отблясъци. Премигнах. Не се махнаха.
— Това. Не е ли светлина? Затвори кутийката. Дай да видим дали още я има, или е някакво отражение.
Затварянето на кутийката се оказа трудно. Пръстите ми бяха премръзнали, а босото ми стъпало бе като студена болезнена буца в края на крака ми. Най-сетне затворих капачето. Една синя светлинка продължаваше да ни примамва. Бе със странна неправилна форма и понякога сякаш губеше очертания. Присвих очи и се взрях в нея, опитвах се да я оприлича на нещо познато.
— Много е странна, нали? Да тръгнем към нея.
— И да оставим стената? — попитах със странна неохота. — Няма начин да определим колко далеч е.
— Все пак трябва да идва отнякъде.
Поех дъх.
— Добре.
Тръгнахме към светлинката. Тя като че ли не се засилваше. Подът стана неравен и се тътрехме все по-трудно. После само за няколко крачки картината се промени. Някаква стена отляво закриваше изгледа ни и виждахме само отражение върху леда. Когато я подминахме, сиянието се превърна в приканващ коридор от синьо-бял лед. Обхванати от надежда, ускорихме крачка. Забързано завихме на ъгъла от черната ни тъмница и внезапно пред очите ни се появи сияйна картина. Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно виждах какво има пред нас. Сиянието се засилваше и след едно стеснение в коридора се озовахме в потънал в светлина леден свят.