Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Пое дълбоко дъх и доволно си легна.
Сега бе мой ред да се надигна.
— Шишко. Вече не кашляш. И не кихаш.
— Да. — Завъртя се, като се изхитри да ме ритне, докато го правеше. — Той ми каза: „Излекувай се. Не бъди глупак, излекувай се, стига си ме дразнил“. И аз се излекувах.
— Кой ти го каза? — попитах и в същото време се почувствах виновен. Защо със Сенч и Предан не се бяхме сетили да излекуваме Шишко? Сега ми се струваше очевидно. Срам ме беше, че не сме го направили.
— Хм. — Шишко въздъхна замислено. — Името му е цяла история, твърде дълга за разказване. Спи ми се. Стига си ми приказвал.
И потъна в дълбок сън. Запитах се дали Айсфир си има и друго, драконско име.
През нощта се събудих — стори ми се, че чувам тихи стъпки край шатрата. Промъкнах се до входа, след което предпазливо излязох навън в ясната студена нощ. Не видях нищо и никого, дори след като обиколих шатрата.
На сутринта направих по-широка обиколка, докато Шутът се опитваше да стопли вода за чай, и се върнах да им съобщя новината.
— Имали сме гост през нощта. Обиколил е целия ни лагер в широк кръг. После е полежал известно време в снега ей там. И си е тръгнал по същия път, по който е дошъл. Дали да ида да проверя накъде е тръгнал?
— Защо? — попита Шишко.
— Може би лорд Сенч и принц Предан ще искат да знаят за това — замислено рече Шутът.
— Аз също мисля така.
Погледнах Шишко. Той въздъхна уморено и потъна в мисли. След малко рече:
— Казаха: „Идете на брега“. Предан казва, че май е оставил кленов сладкиш в една торба. Трябвало да побързаме и да се върнем с нещата, а също и да кажем на гвардейците да дойдат с нас. „Засега не проверявай накъде водят следите“.
— Значи така ще направим. — Страшно ми се искаше да чуя мнението на Сенч за станалото.
Прибрахме палатката и я натоварихме на шейната. Шишко отново се настани на нея. Замислих се и реших, че това е най-лесният начин за пътуване с него. Беше много по-добре да го тегля, отколкото да следвам бавното му темпо. Шутът отново тръгна напред да проверява пътеката, а аз дърпах. Денят беше чудесен, в снежното лице на света духаше топъл вятър. Предположих, че ако продължаваме да се движим така, ще стигнем брега следващия следобед. Внезапно Шишко заговори:
— Копривка каза, че й липсваш. Попита дали не си я намразил.
— Намразил… Кога? Кога ти е казала това?
— Нощеска. Каза, че просто си се махнал и повече не си се връщал.
— Но това е заради лошата храна. Не мога да стигна до нея.
— Знам де — каза той. — Казах й, че вече не можеш да разговаряш с нея. Зарадва се да го чуе.
— Зарадвала се е?
— Помислила си, че си умрял. Или нещо такова. Сега има приятелка, някакво ново момиче. Скоро ли ще спрем за ядене?
— Чак довечера. Нямаме много храна, така че трябва да я пестим. Шишко, тя…
Бях прекъснат от смаяния вик на Шута. Пръчката му внезапно бе потънала дълбоко в снега. Той я извади, направи две крачки наляво и отново я мушна. Същият резултат.
— Не мърдай — казах на Шишко.
Взех една от другите пръчки и отидох при Шута.
— Мек сняг ли? — попитах.
Той поклати глава.
— Сякаш има само кора, а под нея — нищо. Ако не държах здраво пръчката, щях да я изпусна.
— Дай да сме по-внимателни. — Хванах го за ръкава и се обърнах към шейната. — Шишко, стой там.
— Гладен съм!
— Храната е в торбата зад теб. Чакай там и яж.
Това най-лесно можеше да го държи зает с нещо. Дръпнах Шута да ме последва и направихме три крачки надясно. Този път аз мушнах. Кората оказа съпротива на пръчката, след което пропадна в нищото.
— Колчетата на Пиотре минават през нея — каза Шутът.
— Не е много трудно да бъдат преместени — отвърнах.
— Да, но ако някой го е направил, също е трябвало да стъпи там.
— Кората може да е била по-здрава през нощта. Така мисля. — Не можех да реша дали сме се сблъскали с естествената опасност на ледника, или са ни подмамили в капан. — Да се върнем при шейната.
Но докато се отдалечавахме от скритата бездна, изведнъж пропаднахме през кората. Аз потънах до коленете, а Шутът — до бедрата. И двамата изкрещяхме от ужас. После се разсмях. Просто бяхме попаднали на мек сняг.
— Дай ръка — казах, когато го видях как се мъчи да се изкатери върху кората. Той хвана ръката ми, направи крачка към мен и двамата продънихме втората кора под нас и полетяхме надолу.
Успях да зърна за миг изкривеното от ужас лице на Шишко. Смаяният му вик бе заглушен от грохота на снега и леда, които се изсипаха заедно с нас. Стисках силно ръката на Шута и се мъчех да намеря нещо твърдо, за което да се хвана. Нямаше. Всичко бе бяло, мокро и студено, а ние летяхме по ужасна безкрайна пързалка от рехав сняг и ледени парчета.