Обвинението

Пъхам в електронния процеп пластмасовия пропуск и вратата за моята част от сградата се отваря. Вашингтон Джордж още е с мен и ми говори нещо, че разполагал с информация, която според него трябвало да съм узнаела на всяка цена, но аз не го слушам. В помещението пред кабинета ми седи някаква жена. Сгърбила се е върху стола, изглежда тъжна и малка сред лъскавия гранит и стъкло. Не заблазявам на никого, седнал да ме чака тук, сърцето ми се къса за такива хора.

— Някой обърна ли ви внимание? — питам я аз.

Жената е облечена в черна пола и тъмен дъждобран, в който се е сгушила, на краката е с ниски обувки. Стиснала е дамската си чанта, сякаш някой може да й я грабне.

— Още чакам — отвръща ми едва чуто.

— Кого търсите?

— Всъщност не знам — изпелтечва непознатата и очите й плувват в сълзи. Едвам сподавя риданията, носът й протича. — Дошла съм заради момчето ми. Как мислите, мога ли да го видя? Не проумявам какво толкова му правите тук. — Брадичката й трепери, тя избърсва с ръка носа си. — Трябва да го видя.

Филдинг ми е оставил съобщение какви случаи имаме за днес и аз вече знам, че сред тях е момче, което уж се било обесило. Как ли се казваше? Май Уайт. Питам жената и тя кимва. Бени, казва ми и малкото име. След това я питам дали и нейното презиме е Уайт, непознатата отново кима и обяснява, че преди няколко години, когато се била омъжила повторно, те с Бени си били сменили фамилията на „Уайт“. Казвам й да дойде с мен — сега вече тя плаче неудържимо — за да разберем какво става с Бени. Вашингтон Джордж ще почака, каквото и да има да ми казва.

— Според мен не търпи отлагане — отвръща той.

— Добре, добре. Елате с мен, ще се постарая да не ви бавя.

Казвам го, след което пъхам за пореден път електронния пропуск и влизам в кабинета. Клита вписва в компютъра данни от случаите и още щом ме зърва, пламва като домат.

— Добро утро! — опитва се да бъде както винаги ведра.

Но и в нейните очи съзирам същия поглед, погледа, който вече започвам да мразя и от който се страхувам. Представям си какво са си говорили тая заран моите подчинени, не ми убягва и че вестникът е сгънат върху бюрото и Клита се е помъчила да го поприкрие под жилетката си. По празниците е напълняла и има тъмни кръгове под очите. Заради мен всички страдат.

— Кой се е заел с Бени Уайт? — питам я аз.

— Май доктор Филдинг. — Тя поглежда към госпожа Уайт и става от стола. — Дайте да ви взема палтото. Ще пийнете ли кафе?

Казвам на Клита да отведе госпожа Уайт в заседателната зала и че Вашингтон Джордж ще ме чака в библиотеката. Намирам секретарката си Роуз. Камък ми пада от сърцето, когато я виждам, и забравям всичките си неволи, за които тя не ми напомня с онзи поглед — потаен, любопитен, притеснен. Какво да я правиш, Роуз си е Роуз. След всичко, което ни се струпа на главата, е още по-стегната и оправна. Поглежда ме в очите и клати глава.