Право на милосърдие

— Мотивите?

— Да, Ваша Светлост.

Огромен риск, който Харди бе принуден да поеме.

Солтър помисли още малко, после отсъди:

— Допускам разпита на този свидетел.

Харди изпусна една въздишка на облекчение, обърна се и тръгна към мястото си.

— Доктор Кътлър — започна отново той. — Вие току-що казахте, че Сал Русо е имал неизлечим рак. Колко според вас му оставаше да живее?

— От шест месеца до година.

— А какво ще ни кажете за самия тумор? Болезнен ли беше той?

— Да, защото нарастването му увеличаваше вътрешночерепното налягане. В резултат болният имаше страхотно главоболие, зрителни отклонения и нарушения в двигателно-опорния апарат.

— Щяха ли да се утежняват тези симптоми през шестте месеца или годината, за които споменахте?

— Да.

— Искате да кажете, че болките щяха да стават все по-силни, така ли?

— Да. Щяха да преминат отвъд границата на поносимото.

— Разбирам — кимна Харди, отиде при банката и си наля чаша вода. Очите му попаднаха върху лицето на Греъм и се разшириха от изненада. Стиснал челюсти, клиентът му беше зарязал дяволитото изражение, а клепачите му примигваха често-често, очевидно за да прогонят напиращите сълзи. Нямаше как да привлече вниманието на журито към този миг, защото биха го обвинили в театралничене. Но успя да забележи, че част от съдебните заседатели бяха проследили погледа му и очевидно си правеха съответните заключения.

Върна се в средата на залата и продължи:

— Докторе, процесът на поставяне на диагнозата и задължителните консултации е бил доста продължителен, нали? Колко често ви посещаваше Сал?

— Два-три пъти седмично, в продължение на пълни два месеца…

— Сам ли идваше?

— Не, никога. Придружаваше го Греъм.

— Всеки път?

— Да, сър.

— А по какъв начин плащаше за изследванията и визитациите Сал? Имаше ли здравна осигуровка?

— Не, и това беше един сериозен проблем.

— Как го разрешихте?

— Греъм плащаше всичко от собствения си джоб.

Залата зашумя и Солтър бе принуден да въведе ред.

— Бихте ли описали какво точно е плащал Греъм?

Кътлър запази свободното си поведение и отговори непринудено, извърнат директно към съдебните заседатели, които го слушаха с видим интерес.

— Всичко — рече той. — Скенера, магнитния резонанс, изпълнението на рецептите в аптеките…

— Благодаря, докторе. След минутка ще се спрем специално на рецептите… Но откъде сте сигурен, че Греъм е плащал всичко това от собствения си джоб, а не от парите на баща си?

— Играем софтбол в един полупрофесионален отбор — поясни Кътлър, кръстоса крак върху крак и отново изви глава към съдебните заседатели: — Плащаха ни след всеки мач. Греъм веднага ми даваше своите пари, с молба да покривам разходите…

— Ясно. Сега да се върнем на рецептите, които сте изписвали на Сал. Имаше ли сред тях някоя, която позволява закупуването на HP-формуляр?

— Да.

— Бихте ли се спрели по-подробно на този момент?

— Разбира се.