Стоманена целувка [bg]

Роуз не беше толкова бледа, колкото очакваше Райм. Всъщност имаше по-здрав вид. Подобреното кръвообращение, предположи Райм и се замисли за Алиша Морган. Един малък невзрачен предмет, продукт в семейната кола, завинаги беше променил живота ѝ към по-лошо. И тук, в болницата, имаше малки невзрачни предмети, които току-що бяха добавили години към един живот, който иначе можеше да свърши внезапно всеки момент. По същия начин различни предмети поддържаха жив и функциониращ самия Райм.

Той се подсмихна на тази сложна мисъл. Беше дошъл да види бъдещата си тъща. Стаята на Роуз беше хубава, с изглед към парка на отсрещната страна на улицата. Той коментира гледката.

Роуз погледна през прозореца.

— Да, хубава е. Макар че не съм от хората, които си падат по стаи с хубави гледки. Онова, което става вътре в стаите, е далеч по-интересно, не мислиш ли?

Райм беше напълно съгласен с нея.

Не я попита как се чувства, харесва ли ѝ храната в болницата и всичките други банални неща, за които посетителите питат пациентите. Линкълн бе забелязал на нощното шкафче една от книгите на Стивън Хокинг. Беше я чел преди няколко години. Двамата с Роуз се впуснаха в оживен разговор за теорията за големия взрив.

В стаята влезе болногледач, красив мъж, мускулест, със силен карибски акцент.

— Госпожо Сакс. А, вие имате известен посетител.

Райм беше склонен да му отправи презрителна гримаса, но заради Роуз само кимна и се усмихна.

Човекът я прегледа и провери мястото на разреза и интравенозната система.

— Всичко изглежда добре, много добре.

— Господин Ерандо знае какво говори — отбеляза Роуз. — А сега, Линкълн, мисля да си почина.

— Разбира се. Утре ще дойдем пак.

Райм излезе от стаята и се отправи към стаята на сестрите, където Амелия приключваше телефонен разговор.

— Тя е добре. Иска да поспи — каза той.

— Ще надникна да я видя.

Сакс отиде в стаята на майка си и след минута се върна при Райм.

— Спи като бебе.

Те тръгнаха по коридора. Не че му пукаше, но Райм забеляза, че никой тук не погледна към него, за разлика от улиците на града. В болницата, разбира се, хората очакваха да видят човек в инвалидна количка. Нищо необикновено, нищо интересно за зяпане. Всъщност Линкълн беше мобилен и се движеше с лекота по коридора заедно с придружител, след като беше извадил по-голям късмет от мнозина в сумрачните, тихи стаи, покрай които минаха.

In regione caecorum rex est luscus.

В страната на слепите едноокият е цар.

Един до друг те прекосиха препълненото фоайе, излязоха навън в облачния пролетен следобед и се отправиха към микробуса, който беше паркиран на място за инвалиди.

— Е, реши ли какво ще правиш по време на тримесечното си отстраняване? — попита Райм.