![Всяко мъртво нещо [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/9/vsyako-mrtvo-neshcho-bg-download.jpg)
Всяко мъртво нещо [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-136-1
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Всяко мъртво нещо [bg]». Краткое содержание книги:
„Романът, който надмина «Мълчанието на агнетата».“ Ню Йорк Таймс
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишерс Уикли
„Ханибал Лектър? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
— Хей, човече, дай още двайсе и получаваш и шапката, а?
— Я пък ти, за двайсет долара сам ще си отворя шапкарски бизнес — рекох. — А ти се отбий до мъжката тоалетна и постой там, хайде давай!
Намерих Стейси Байрън край рафтовете с козметика. Рейчъл бе наблизо.
— Извинете ме, госпожо — заговорих я, като се приближавах. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Отблизо изглеждаше по-стара. По скулите имаше фина мрежа от пукнати вени, под очите й се оформяха дълги, тънки бръчици. Кожата около устата бе опъната, а бузите — леко хлътнали. Изглеждаше уморена и още нещо: стресната като човек, когото са заплашвали.
— Не мисля — отвърна с фалшива усмивка и тръгна да ме заобикаля.
— Става дума за бившия ви съпруг.
Сега вече се спря и се извърна, а очите й потърсиха ченгето.
— Кой сте вие?
— Детектив съм. Какво знаете за ренесансовото изкуство, госпожо Байрън?
— Какво? Какво искате да кажете?
— Учила сте ренесансово изкуство в колежа, нали? Името Валверде говори ли ви нещо? Вашият съпруг споменавал ли ви с това име? А вие самата?
— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, оставете ме на мира.
Тя се дръпна назад и неволно събори няколко кутийки дезодорант на земята.
— Госпожо Байрън, чували ли сте някога за Пътника?
Нещо светна в очите й, зад себе си чух ниско подсвирване. Обърнах се и забелязах пълното ченге — вървеше към мен по пътеката. Задмина Рейчъл, без въобще да я забележи, а тя тръгна към вратата и съответно към колата. В същото време забързах към помещението за персонала. Там захвърлих престилката и преминах направо до задните врати. Излязох в паркинга, където от големи камиони разтоварваха новодоставени стоки. Бързо пресякох неговата площ и се насочих към нашата кола. Рейчъл вече палеше двигателя. Влязох и се приведох, а тя потегли — този път вдясно, за да не мине покрай къщата на Стейси. В страничното огледало забелязах пълното ченге. Говореше по радиотелефона, а Байрън стоеше до него.
— Е, сега какво постигнахме тук? — попита ме Рейчъл.
— Видя ли й очите, когато споменах Пътника? Този псевдоним й е известен!
— Знае нещо — съгласи се Рейчъл. — Но може и да го е чувала от ченгетата. Изглеждаше изплашена, нали, Птицо?
— Май че да. Но от какво?
Същата вечер Ейнджъл демонтира тапицериите на вратите на тяхната кола. Там набутахме оръжието и патроните, после той пак постави панелите. В хотелската стая разглобих и внимателно смазах моя смит и уесън, а Рейчъл седеше до мен и ме гледаше.
Прибрах патлака в кобура и си облякох черното кожено яке направо върху черната тениска. Бях с черни обувки, черни джинси и приличах на някой от биячите по баровете, дето ги наемат да изритват нахалните пияници.
— Джо Боунс и без мен си е пътник вече доста време — обясних на Рейчъл. — Дори и да искам да му помогна с нещо, пак няма да стане. Да знаеш — той си е мъртъв още от мига, когато операцията му на гробищата завърши несполучливо.
Рейчъл ме погледна и само каза:
— Аз взех решение. Тръгвам си след ден-два. Мисля, че повече не мога да участвам във всичко това, в нещата, които правиш, които и аз направих — просто не мога повече.
Отбягваше погледа ми. Какво можех да й кажа? Какво можех да направя? Беше права за себе си. При това не ми четеше конско, болката в очите й бе повече от очевидна. Усетил я бях от известно време. Усещах я и всеки път, когато се любехме.
Луис ме чакаше до колата. И той бе изцяло в черно: черно горнище анцуг, върху него черно джинсово яке, черни джинси, елегантни черни ботуши. Ейнджъл провери тапицериите. Беше ги смазал и отвил винтовете — сваляха се за секунда, безпроблемно. После застана до Луис.
— Внимавай сега — рекох тежко. — Ако не ви се обадим до три часа на разсъмване, взимаш Рейчъл и изчезвате от хотела. Вземете стаи в Поншартрен и хващайте първия самолет сутринта. Ако нещо се обърка, не ми се ще Джо Боунс да тръгне да разчиства сметки и да ви намери тук. С ченгетата се оправяй според ситуацията — както намериш за добре.
Той ми кимна, размени бърз поглед с Луис и си влезе в хотела. Луис пусна касетка с музика на Айзък Хейс и потеглихме. Излязохме от Ню Орлиънс под звуците на „Върви си!“.
— Драматично, а? — рекох му аз.
Той кимна.
— Така сме ние, мъжагите.
Когато пристигнахме на уреченото място, Леон се бе облегнал на изсъхнало дъбово дърво. Луис бе сложил зигзауера под седалката, а ръката му бе свободно отпусната наблизо, пръстите готови. Аз също бях поставил моя пистолет в джоба за карти на тапицерията на вратата откъм моята страна. Това, че Леон бе сам, изобщо не означаваше нищо, ама нищо.