Засенчено слънце [bg]

Тианет заби ножа на кисуатския ловец в гърба му. Макар ножът да бе много остър, тя използва силата на двете си ръце, както и пълен замах над главата, защото искаше да е сигурна, че ще проникне между ребрата.

Той се извърна да я погледне и изражението му бе само озадачено.

- Тианет? - Протегна ръка зад гърба и започна да търси опипом ножа. След това я изпъна отпред и вторачи невярващ поглед в собствената си кръв. - Какво… ти…

Не можа да уцели сърцето. Бързо, преди да се е окопитил, тя го дръпна с все сила назад. Баща и се препъна в отворената торба и падна тромаво сред свитъците. Докато се мъчеше да стане, тя грабна една от металните кашпи. Прекалено тежка бе, за да я вдигне високо, но успя да я домъкне над него.

- Тианет! - Объркването му отстъпи пред животински страх. Започна да рита напосоки. Забравил предишната предпазливост, изрева с цяло гърло: - Тианет!

Тя пусна кашпата. Санфи успя да вдигне ръка и тя падна накриво - върху гърлото и гърдите му, вместо на главата. Той издаде дебел, бълбукащ и неразгадаем звук, може би докато ножът проникваше в белия дроб или друг някой орган, но продължи да се мята - вече съвсем немощно. Тианет го наблюдава известно време замислено, а сетне седна върху кашпата.

Маслото във фенера свърши в момента, в който баща и умря. Светликът на Сънната през високия прозорец бе достатъчен заместител, а Тианет установи, че наблюдението не и носи радост. Но тя го продължи, защото иначе не би била сигурна, че е умрял. При все това, колкото и да се напъваше да си спомни нещата, които и бе причинил, колкото сърцето и да кънтеше от омразата, която никога не бе посмяла да изпита по-рано, погледът и се премрежи, докато го гледаше да гъргори и да се дави, да се бори за глътка въздух. Ръцете и трепереха, когато най-накрая докосна шията, за да се убеди, че сърцето е спряло.