Роксолана

Ужасно изкривеното бледо лице на Ибрахим. Черните стиснати устни на султанската майка. Алчно изблещените очи на Грити. Сгърченият като ръждив гвоздей Синам ага. Нима е обречена да живее сред нещастие, жестокост, убийства и загуби, често безсмислени, като че изпратени за някакви незнайни грехове?

Беше се измъкнала след толкова години безцелно съществувание, борба и напрежение на всички душевни сили, ала какво е свободата, когато в душата ти няма вяра? Отхвърли своята вяра, а чуждата нямаше да приеме никога и ще бъде все така раздвоена между два свята — нещастно същество, фалшиво величие. Искаше да съедини несъединимото, да извърши това, което не можеха да направят дори могъщите богове. А може би боговете само разделят хората? И ако човек търси своята вяра, не трябва да витае в облачните висини, а да се спусне на земята, да я намери в простите радости, сред хората, в срещите и разговорите с тях, в любовта и щастието. Да ходи по земята, да скита по нея, да преплува реки, да се катери по най-високите планини.

Планините! В детството бе слушала твърде много за тях, те бяха съвсем близко до Рогатин, стигаха като че ли чак до неговите валове и в същото време си оставаха невидими и недостижими като приказка. За милата й майка планините бяха нещо омайващо. Беше се родила в подножието им и имаше в кръвта си от тяхната гордост. В Рогатин беше попаднала по някакво чудо, тъй като Гаврило Ли-совски беше грабнал своята Лександра от самия водовъртеж на хилядната селска войска на Иван Муха, слязъл от планините и повел оттам най-смелите и най-дръзките срещу пановете и всичко панско, та трябваше едва ли не самият крал да излезе с цялата си войска срещу планинските въстаници. Но никой не бе могъл да ги победи и те отново се бяха върнали в своите планини и бяха отнесли със себе си своята гордост и омраза към богатите. Настасиното летоброене започваше от Муха. Всички рогатински събития неминуемо се съпоставяха и сравняваха с годините на Муха: „Когато Муха тръгна от Влашко…“, „Онова лято, когато се появи Муха…“, „Там, където Муха разби войводите…“ Може би нейната майка й беше предала непокорството, възприето тъкмо от този Муха, когото всъщност не беше виждала никога и който с времето се представяше вече не като жив човек от плът и кръв, а нещо като планински дух, като въплъщение на вечно неукротимия човешки дух и стремежа към най-големите висоти, където само може да се усети истински волният вятър. Планините бяха в мамините спомени, в разказите й, в мечтите и надеждите й. Обещаваше да заведе Настася в планините, все обещаваше и така и не я заведе.