Дан на Хрътките

Такива подробности винаги вдъхваха смирение у Сеймар Дев.

— Тръгнали сте след Тоблакая — каза Пътника, след като слезе. Зяпнаха го, без да отвърнат нищо. Пътника се извърна, даде знак на Сеймар и тя се смъкна от седлото.

— Прегледай жените — каза той тихо.

— Добре — отвърна тя, а далхонийският воин отведе тримата мъже настрани. Озадачена, Сеймар Дев се приближи към жените. И двете бяха в много напреднала бременност. После забеляза, че и двете изглеждат… не съвсем човешки същества. Лукави очи с цвета на есенни треви, някаква животинска напрегнатост наред с примирението, което вече бе забелязала… вече го разбираше като фатализма на жертвата, на преследвания, на дивеча. Да, можеше да си представи, че вижда такива очи в антилопата, с челюстите на леопарда, стегнати около гърлото й. Образът я разтърси.

— Аз съм вещица — каза им. — Гадателка.

Двете само я зяпаха.

Тя се приближи и клекна срещу тях. Лицата и на двете бяха едновременно човешки и животински, сякаш представляваха някаква особена разновидност на човешки същества. Тъмнокожи, с високи чела, с широки уста и пълни устни, които навярно — когато не бяха стиснати от страх — щяха да са необикновено изразителни. И двете излъчваха онази странна цялостност, която притежават само бременните жени. Когато всичко външно е извърнато навътре. В някой не особено щедър миг тя може би щеше да го нарече самодоволство, но този миг не беше такъв. Освен това в тази тяхна аура имаше нещо животинско, с което всичко изглеждаше съвсем на място, все едно че жените бяха само и изключително за това.

Виж, тази идея я подразни.

Тя се изправи и отиде при Пътника и мъжете.

— Всичко им е наред.

Той вдигна вежди, изненадан от тона й, но си замълча.

— Е, а ти какви тайни откри? — попита тя.

— Мечът, който носи, е бил направен от кремък или обсидиан. Каменен.

— Значи отхвърля Сакатия бог. Не съм изненадана. Той няма да направи каквото се очаква. Никога. Част от проклетата му религия, подозирам. Сега какво, Пътнико?

Той въздъхна.

— Все едно, ще го настигнем. — Бегла усмивка. — Вече с по-малко трепет.

— Все пак остава си рискът от… спор.

Върнаха се при конете.

— Кралят на Скатанди е умирал — обясни Пътника, след като се отдалечиха от бивака. — Предал е кралството си на твоя приятел. Който след това го разпуснал, освободил всички роби и разкарал войниците. Без да вземе нищо за себе си. Нищичко.

Тя изсумтя.

Пътника помълча малко, след това рече:

— Такъв мъж… Е, любопитен съм. Бих искал да се срещна с него.

— Не очаквай прегръдки и целувки.

— Няма ли да се зарадва, като те види?

— Представа нямам, въпреки че му водя коня, което все би трябвало да се брои за нещо.

— Той знае ли какво изпитваш към него?

Тя го погледна накриво и изсумтя.

— Може би си мисли, че знае, но истината е, че аз не знам какво изпитвам към него, тъй че каквото и да си мисли, ще е погрешно. Ето, че сега, докато се приближаваме, се изнервям все повече. Глупаво е, знам.