Аз, вещицата

— Достатъчно битки си водил. — Гласът ми трепереше от гняв и съжаление. — Стига толкова.

— Малко е късно за това, Даяна. Аз съм воин.

— Не, не си — настоях категорично. — Ти си учен.

— По-дълго съм бил воин. Трудно е да бъда убит. Ето ти доказателството. — И той посочи към стройното си бледо тяло. Ако погледнех на белезите като доказателство за неговата неунищожимост, те ми носеха странно успокоение. — Пък и тези, които са ме наранили, отдавна ги няма. Така че ще трябва да се откажеш от отмъщението си.

— И с какво да го заменя? — Придърпах завивките над главата си като палатка. Настъпи тишина, нарушавана само от стоновете на Матю и пукането на дървата в камината. Накрая се чу вик на удоволствие. Матю ме погледна с едно отворено и едно затворено око.

— На това ли ви учат сега в „Оксфорд“? — попита.

— Това е магия. Родена съм с познания как да те направя щастлив. — Поставих длан върху сърцето му. Бях доволна, че инстинктивно разбирах къде и как да го докосвам, кога да съм нежна и кога да развихря страстта си.

— Ако е магия, тогава имам още една причина да се радвам, че ще изживея живота си с вещица — каза той. Изглеждаше доволен.

— Имаш предвид, че ще изживееш моя живот, а не твоя.

Матю замълча подозрително дълго, а аз вдигнах глава, за да видя изражението му.

— Тази нощ се чувствам на трийсет и седем. И което е по-важно, струва ми се, че догодина ще се чувствам на трийсет и осем.

— Не те разбирам — разтревожих се.

Той ме дръпна да легна и опря брадичка в гърдите ми.

— Повече от хиляда години съм извън времето, само гледам отстрани как дните и годините минават. Но откакто съм с теб, вече се чувствам вътре във времето. Вампирите лесно забравят за него. Затова Изабо е такава маниачка на вестници. Те й напомнят, че светът се променя, въпреки че тя си остава същата.

— И никога преди не си се чувствал така?

— Няколко пъти, но за кратко. Веднъж-дваж в битка, когато се страхувах, че умирам.

— Говориш за опасности, не само за любов. — Завладя ме леден страх, докато си бъбрехме така спокойно за войната и смъртта.

— Сега животът ми има начало, среда и край. Всичко преди това е маловажно. Сега имам теб. Един ден ти ще си отидеш и животът ми ще свърши.

— Не е задължително — възразих веднага. — На мен ми остават няколко десетилетия, но ти можеш да живееш вечно. — Не можех да си представя да живея без него.

— Ще видим — каза той тихо и ме погали по рамото.

Изведнъж неговата безопасност се превърна в първостепенна грижа за мен.

— Нали ще се пазиш?

— Никой не живее толкова векове като мен, без да се пази. Винаги внимавам. А сега повече отвсякога, тъй като имам много повече за губене.

— Предпочитам един миг с теб, само една нощ заедно, отколкото вечност с някой друг — прошепнах.