Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Гидиън започна да си играе с една от къдриците, които падаха върху раменете ми.

— Зависи от гледната точка. Това, което толкова гръмко наричат Флорентински алианс, в действителност е съществуващо от столетия семейно предприятие. По време на пътуванията си в XVI век по невнимание графът се е спречкал във Флоренция с фамилията на конт Ди Мадроне. Или казано по-точно, способностите му са останали неразбрани. Пътуването във времето се оказало несъвместимо с религиозните схващания на конта. Освен това, явно е имало и някакво недоразумение с дъщеря му... Във всеки случай той е бил убеден, че си има работа с демон и се е почувствал призван от Господ да унищожи това адско изчадие. — Изведнъж гласът на Гидиън прозвуча съвсем близо до ухото ми и преди да продължи с разказа си, устните му докоснаха шията ми. — Когато конт Ди Мадроне починал, неговият син наследил мисията му, а след това и синът на неговия син и така нататък. Лорд Аластър е последният от редицата фанатични арогантни ловци на демони.

— Разбирам — отвърнах, което не отговаряше съвсем на истината. Но пък съвпадаше с онова, което по-рано бях видяла и чула. — Я кажи, да не би в момента да ме целуваш?

— Не, само почти — измърмори той с устни, почти докосващи кожата ми. — В никакъв случай не искам да се възползвам от факта, че си пияна и ме смяташ за бог. Но ми е трудно да се въздържа... — Затворих очи и отпуснах глава върху рамото му, а той ме притисна още по-плътно към себе си. — Както вече казах, не му е лесно на човек с теб. Когато сме заедно в църква, винаги ми хрумват порочни мисли...

— Има нещо, което не знаеш за мен — признах, притворила очи. — Понякога виждам... мога да... ами.!. да видя хора, които отдавна са мъртви... понякога мога да ги видя и да ги чуя. Както преди малко. Мисля, че мъжът, когото видях да стои до лорд Аластър, може да е онзи италиански конт.

Гидиън мълчеше. Вероятно в момента обмисляше как възможно най-тактично да ми препоръча добър психиатър.

Въздъхнах. Не трябваше да му казвам нищо. Сега, освен всичко друго, ме смяташе и за луда.

— Започва се, Гуендолин — рече той, отдръпна ме от себе си и ме завъртя така, че да мога да го погледна.

Беше прекалено тъмно, за да преценя изражението на лицето му, но видях, че не се усмихва. — Добре ще е, ако в секундите, през които ме няма, успееш да се задържиш права. Готова ли си?

Поклатих глава.

— Не точно.

— Сега ще те пусна — каза и в същия момент изчезна.

Бях сама в църквата с всичките онези тъмни сенки.

Но само няколко секунди по-късно усетих познатото чувство на замайване, тръгващо от стомаха и сенките се завъртяха вихрено около мен.

— Ето я и нея — каза гласът на господин Джордж.

Примигах на светлината. Църквата бе ярко осветена и в сравнение със златистата светлина от свещите в салона на лейди Бромптън, халогенните лампи бяха направо неприятни за очите.

— Всичко е наред — съобщи Гидиън, хвърляйки ми изучаващ поглед. — Можете да приберете медицинската си чанта, доктор Уайт.

Докторът изръмжа нещо неразбираемо. Действително олтарът беше оборудван с всевъзможни инструменти, които по-скоро можеха да бъдат видени в някоя операционна зала.