Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
Чичкото се усмихва насила.
— Не. Днес повече няма да го катерим. Но имаме да свършим някои други неща. Така, а сега трябва да влезем при другите.
От другата страна на телената ограда и няколкото реда бодлива тел Марисол е прекосила хеликоптерната площадка и едрата снага на чичкото вече не я скрива от погледа му. Гледа към него, но не вдига ръка; нито му извиква… Тази сутрин го беше целунала, спомни си той, преди чичковците да дойдат да го вземат, задържала беше главата му между дланите си и го беше погледнала напрегнато в лицето, както правеше понякога, когато той се прибираше с рани и ожулвания. После изведнъж го пусна и му обърна гръб. Тих звук се изплъзна от устата й, гърлен някак, и тя побърза да вдигне ръце и да оправи косата си, макар че косата й си беше добре, само че сега вече наистина имаше нужда от оправяне, защото я беше разрошила и се наложи да я оправи, както правеше винаги, когато…
Познаваше сигналите. Само че този път наистина не знаеше какво е направил, та да я разплаче. Не се беше бил с другите деца поне от седмица. Не беше отговарял лошо на някой от чичковците от по-отдавна дори. Беше си подредил стаята, успехът му в училище беше отличен, освен по математика и хладни оръжия, но чичо Дейвид и г-н Сешънс казваха, че напредва и по тези предмети. Почти всяка вечер тази седмица беше помагал в кухнята, а когато онзи ден се изгори на ръба на един тиган, стисна зъби и овладя болката, както ги учеше леля Читра в часовете по техники за контрол, и тогава Марисол го погледна с нескрита гордост от постижението му.
Така че защо?
Докато катереше върха, отново се зачуди с какво ли е разочаровал майка си, но не се сети за нищо. Марисол не плачеше често — и никога без причина. Е, освен веднъж, трябва да е бил на пет или шест, когато се върна от училище с цял куп въпроси за парите, защо някои хора изкарват повече от други, чичковците повече ли получават от лелките, хубаво ли е да имаш много пари и трябва ли да направиш нещо, което наистина, ама наистина не харесваш, за да получиш пари. Тогава тя се разплака изведнъж, като гръм от ясно небе, уж му обясняваше спокойно, а после сълзите й изведнъж рукнаха, преди да се е извърнала настрани и да ги е скрила от него.
Той знаеше, знаел го беше и тогава, че и другите майки плачат понякога като неговата, по причини, които никой не разбираше, а пък майката на Род Гордън дори си замина, защото не спираше да плаче. Само че той винаги беше изпитвал неясната увереност, че Марисол не е такава, че е различна, така както смътно се беше гордял, че кожата й е толкова тъмна, че зъбите й греят от белота, когато се усмихне, и че пее толкова хубаво на испански, докато шета из къщи… Знае, че Марисол е различна. Не, всъщност го разбира чак сега, за пръв път го осъзнава; образи, сцени и спомени, дребни и незначителни сами по себе си, сега се наслагват в цялостна картина и натежават в гърдите му като дълбока рана. Марисол изведнъж излиза на преден план в съзнанието му. Гледа я през телената ограда и сякаш я вижда за пръв път.
Тя вдига ръка, бавно, сякаш е ученичка и не е съвсем сигурна, че знае верния отговор. Маха му.
— Искам да говоря с нея — казва той на чичкото.
— Не може, Карл.
— Искам.
Чичкото смръщва чело. Телената ограда се връща в първоначалното си положение със същия тих звук и трептене.
— Знаеш, че не бива да говориш така, нали? Твоите желания са нещо съвсем маловажно в този свят, Карл. Ти си ценен заради онова, което умееш да правиш, а не заради онова, което искаш да правиш.
— Къде я водите?
— Тя си отива. — Чичкото надвисва над него. — Всички си отиват. Свършила си е работата и се прибира у дома.
Вече го е знаел, някак, но въпреки това думите са като шамар, като силния вятър в лицето му, изкарват му въздуха, блъскат го. Усеща как коленете му се подгъват, земята под краката му сякаш се накланя. Иска му се да падне или поне да седне някъде, но не е толкова глупав, че да го покаже. Плъзва поглед по сгушените сгради на „Морски орел 18“, редиците спретнати къщурки, училището и столовата, тук-там светят лампи — късният следобед бързо отстъпва пред вечерния сумрак. Голите възвишения на крайбрежната пустош под тъмнеещото бакърено небе, далечните склонове на загладените от времето планини. И студеният Атлантически океан на север.