Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
Тя се поколеба за миг.
— Съществува възможност за…
— Да, да, знам. Не се и съмнявам, че КОЛИН е в състояние да ми спретне наемен отряд, ако твоето приятелче Нортън завърти два-три телефона на когото трябва. Но, аз си върша мръсната работа сам и Гутиерес го знае. Не бих могъл да го излъжа за това. Но има и друго, Севги. Да ти кажа ли какво? Дори да смятах, че е възможно… не бих го направил.
Последните думи изстъргаха в устата му като спирачки по чакъл. Севги усети как изражението й се спича като съсирена кръв.
— Защо?
— Защото е безсмислено, защото е глупост. Мерин ни води за носа и цялата тази история няма нищо общо с Марс. Не търсим където трябва.
— Няма да се върна в Арекипа. Точка по въпроса.
— Добре де, нека започнем от по-близо тогава. Можем да започнем с твоето приятелче Нортън например.
— Какво означава пък това, по дяволите?
Той сви рамене.
— Сама си отговори. Кой друг знаеше къде съм прекарал нощта в Ню Йорк, когато ни нападнаха скейтърите? Кой ти се обади, докато се стреляхме с войничетата на път за Арекипа? Кой те накара да се върнем тук заради престоял четири месеца във водата удавник точно когато бяхме на крачка от пробива?
— Ооо! — Тя махна безпомощно с ръка. — Майната ти, Марсалис. Знаеш ли, Койл беше прав. Това твоето е чиста проба генетична параноя.
— Така ли? — Марсалис рязко се изправи и тръгна към нея. — Помисли, Ертекин. Пускате търсене през н-джин и не откривате нищо. Нито връзка между Уорд и Мерин, нито нещо за Гутиерес. Всичко, което изплува, откакто аз започнах да тръскам дървото, сочи към вътрешен човек, а Нортън пасва идеално. Просто идеално.
— О, я престани. — Обзе я внезапен гняв. — Ти не знаеш нищо за Том Нортън. Нищо!
— Познавам мъжете като него. — Лицето му беше на педя от нейното, а тялото му — толкова близо, че усещаше топлината му с кожата си. — Такива като него в „Орел“ с лопата можеше да ги ринеш, има ги и в най-ранните ми спомени. Обличат се добре, говорят възпитано и се усмихват, сякаш позират за списание. А когато му дойде времето, издават заповеди за избиването на жени и деца, без да им мигне окото, защото в крайна сметка ги интересува само собственият им дневен ред и нищо друго. А вие, хората, сте оставили контрола в ръцете им, защото в крайна сметка сте просто стадо овце, които си търсят стопанин.
— Да бе, точно така. — Гневът се намести като блатна вода в корема й. Интуитивен рефлекс, може би заради годините с Етан, й подсказа как да го използва и тя продължи с тих, безразличен глас. — Щом те са ръководели „Орел“, излиза, че и вие с готовност сте оставили контрола в ръцете им.
Беше като да издърпаш запушалка.
„Добрият изстрел се усеща — беше й казал един инструктор в полицията, когато още беше новачка. — Все едно всички сте част от едно цяло — ти, мишената, пистолетът и куршумът. Ако усвоиш този вид стрелба, ще знаеш, че си уцелила, още преди онзи да е паднал.“
Като сега. Гневът почти видимо се отцеди от тялото на Марсалис. Макар че не помръдна изобщо, беше сякаш е отстъпил крачка назад.
— Бях на единайсет — тихо каза той.
А после наистина отстъпи, тръгна си, без да поглежда назад, затвори вратата и я остави сама с тъмния лазерен екран.
35.
— Тя не ти е майка — казва му чичкото с костюма и светлите очи.
— Това е мама — казва той и сочи през оградата към Марисол. — Онази там.
— Не. — Чичкото застава пред Карл и се обляга на телената ограда, която поддава с тих звук под тежестта му. Откъм морето духа вятър и чичкото повишава глас, за да го надвика. — Те не са майки, Карл, никоя от тях. Те просто работят тук, грижат се за вас. Те са ви просто лелки.
Карл вдига гневни очи към него.
— Не ти вярвам.
— Знам, че ни ме вярваш — казва чичкото и лицето му се изкривява, сякаш изведнъж му е прилошало или нещо такова. — Но и това ще стане. Днес е много важен ден за теб, Карл. Изкачването на онзи връх беше само началото.
— Трябва ли пак да се катерим дотам? — Опитва се да зададе въпроса небрежно, но гласът му трепери. Върхът го плаши така, както не го е плашила никоя друга игра на чичковците. Не само защото има участъци, където лесно можеш да паднеш и да се убиеш, а днес са го изкачили и без въжета на всичкото отгоре; плаши го заради усещането, че чичковците го наблюдават зорко, когато стигне до онези участъци, но не за да са сигурни, че е добре, защото всъщност не ги интересува особено дали ще се справи, интересува ги само дали го е страх. И това е още по-страшно, защото той не знае кое е правилното — да го е страх или да не го е страх, не знае какво искат от него — да се уплаши или да не се уплаши. Освен това става късно. Карл смята, че ще може да изкачи още веднъж върха, но не и ако е тъмно.