Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Във всички случаи — каза Хънт — щеше да е по-лесно, ако можехме да поговорим с онзи, който ми пише.
— Та ти почти си успял — обади се Мики. — Разбрал си, че се намира на паркинга пред „Сейфуей“, значи е някой местен. Задръж го малко повече време, преди да успее да изхвърли телефона, и ще му организираме хайка.
Уайът поклати глава.
— Тук става дума за две, най-много три минути. Трябва да се обажда от банята ми, за да го хванем.
— Няма ли как да останете по-дълго време на линия? — попита Тамара.
— Това беше по-дългото време. А и не съм сигурен дали ще се обади от сега нататък.
— Защо? — учуди се Мики.
— Защото вече ми даде инструкции — сви рамене Хънт. — Сега от мен се очаква просто да ги изпълня.
— От друга страна — отбеляза Джим, — ако наистина е заинтересован да хванеш предполагаемия убиец, може да се очаква, че те наблюдава или най-малкото следи движенията ти.
— Не бих казал, Джим. Ако ме наблюдаваше, щеше да знае дали имам напредък, а не постоянно да ме пита.
— Добре — обобщи Тамара, — приемаме, че не те наблюдава и следователно ще получиш още съобщения. Интересува се от напредъка ти, това личи по въпросите му. Иска да е в крак със събитията, може би заради собствената си безопасност. Значи не ни остава друго, освен да сме готови и щом пак се появи, да се втурнем и да го пипнем.
— Къде, на паркинга пред „Сейфуей“?
Идеята се понрави на Тамара.
— Където и да е. Градът не е толкова голям. Току-виж сме извадили късмет. Можеш ли да ни се обадиш, докато си пишеш с него и едновременно говориш с Кали?
— На теория, да. Кали ми показа как става, не е сложно. Дори децата го умеят и явно много от тях го правят. Но аз в момента се стъписах и не успях.
— Следващия път ще се справиш — увери го Мики.
— Ако има следващ път — сви рамене Уайът.
— Ще има — каза Тамара. — Само почакай.
Когато Мики готвеше, което се случваше почти винаги, на Тамара се падаше да мие чиниите. Джим бе освободен от това задължение от уважение към възрастта и положението му, а също и защото обичаше да пийва повечко и да си ляга рано.
Вече се бе смрачило съвсем и Мики отиде да навести приятелката си Анджела, където вероятно щеше да прекара нощта, без да се притеснява дали двамата не вдигат прекалено много шум и няма да събудят дядо му или сестра му.
Хъркането на стареца, равномерно и мелодично, се носеше през открехнатата врата на стаята му до кухнята, където Уайът, с кърпа в ръце, поемаше изплакнатите чинии от ръцете на Тамара.
— Постоянно се мятам между две крайности — обясняваше ѝ той. — В един момент повече от всичко на света искам да разбера кой ми изпраща съобщенията, а в следващия се питам какво ли значение има. Но основното е смъртта на майка ми. Мъча се да проумея защо някой ще я убива и идеята все не ми се връзва. — Той замълча и изпусна дълбока въздишка. — Опитвам се да възприема и нея самата. Просто факта, че е съществувала. И започвам да усещам малка празнота.
Тамара остави крана да тече още известно време, после спря водата и се обърна към него.
— Малка, така ли?
— Е, може би не чак толкова.
— И в това според теб има нещо лошо?
— Не. Не знам. — Кухнята беше тясна и той се опря на плота, разположен под прав ъгъл на мивката. — Не съм ти споменавал за снимките, нали?
— Какви снимки? От убийството?
— Не. Свещеникът пазеше фотографии на семейството ни — мама, татко и мен, като бебе и две-тригодишно дете. Работата е там, че… аз…
— Уайът.
— Нищо, добре съм. — Той си пое дъх. — На една от тях бях на въртележката в парка. Е, аз помня този ден, Там. Помня усещането, миризмите, всичко. Мога да протегна ръка и да го докосна, толкова е реален. Затварям очи и той изскача насреща ми, точно какъвто е бил, като някакъв призрак. И знаеш ли кое ме озадачава повече от всичко?
— Кажи ми.
— Къде е бил той, този спомен? Къде се е крил през всичките изминали години?
— Може би именно на мястото, което сега усещаш празно, защото преди е било запълнено с неща, към които не си искал да погледнеш.
— Не че не съм искал, Там. Просто не съм знаел, че са там.
— Добре. Както и да е. Сега вече знаеш.
Хънт продължи с равен глас:
— На друга пък съм седнал върху раменете на татко. Трябва да я видиш, с него изглеждаме невероятно… щастливи. Аз се държа за косата му и двамата просто сияем. Мама също я има, заедно с мен край въртележката, толкова млада и цъфтяща. Като гледаш снимките, направо не ти се вярва, че тези хора са решили да ме изоставят.