Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Бивш познат на родителите ти?
— Не непременно. Но може да е открил нещо за тях впоследствие, а да не иска да си разстройва живота, като се забърква с официално разследване. Да знае кой е убил майка ми или поне да предполага, а въпросната личност още да е на свобода…
— Тогава вероятно ще действа предпазливо — каза Тамара.
— Не просто предпазливо, Там. Много предпазливо.
6
Следващото съобщение дойде малко след шест вечерта, докато Хънт довършваше коремните преси и лицевите си опори в къта за упражнения в своя преустроен склад. Писукането прозвуча по средата на четирийсет и третата лицева опора, при което той скочи на крака и грабна телефона. Текстът беше същият като предния път:
Някакъв напредък?
Да.
Бързо, кратко и ясно. Междувременно трябваше да се свърже с Кали Лусенте и да ѝ каже да започне проследяването. Мъчейки се да си спомни елементарните ѝ инструкции, които сега изведнъж му се видяха много по-сложни, той влезе в режим на разговор, натисна в „Контакти“ името на Кали, после се върна в екрана за съобщения и написа:
Майка ми е била убита.
Телефонът на Кали даде сигнал „свободно“. Веднъж, втори път.
— Хайде, вдигай — измърмори той и после, без всякакви предисловия, чу гласа ѝ:
— Пишете ли си вече?
— Тъкмо започваме. — Пред погледа му на екрана изскочи ново съобщение.
Убиецът ѝ е още жив. Трябва да го проследиш и заловиш.
Знаеш ли кой е? — написа той.
Да.
— Добре — обади се Кали. — Вече локализираме сигнала. Намира се в квартал Марина.
Хънт, едва регистрирайки думите ѝ в съзнанието си, продължаваше да пише.
Кой е той? Баща ми?
Не.
Защо не можеш да ми кажеш?
Мога. Но не искам да се замесвам.
Защо? Вече си замесен.
— Който и да е той — включи се отново Кали, — намира се на паркинга на супермаркет „Сейфуей“. Защо не се обадиш на някои от твоите хора и не ги изпратиш натам?
— Кали, вече и без това съм на две линии.
— Просто повтори същите стъпки като преди.
Междувременно на екрана се появи:
Не, не съм. Той ще убие и мен.
Кой си ти? Искам да се срещнем.
Намери го. Вкарай го в затвора.
Как?
— Не искам да ми изчезне екранът — каза Уайът.
— Няма да изчезне. Влез в другото меню, както когато се обади на мен. Аз ще изчакам. Опа…
— Какво?
— Сигналът се изгуби.
Тамара, Мики и дядо им Джим Пар обитаваха двустаен апартамент на последния етаж на една осемдесетгодишна сграда на Ървинг стрийт. Цялото претъпкано пространство съставляваше около седемдесет квадратни метра, а регулираният наем от 635 долара не бе променян от средата на деветдесетте. Второто преимущество на жилището, освен цената, бе покривът, неизползваем в девет десети от случаите заради вятъра и мъглата, но понякога предоставящ великолепни гледки към пурпурните залези и върховете на дърветата в Голдън Гейт Парк.
Менюто, за което Мики му бе писал предния ден, бе алигатор на скара, купен от магазина за органични храни „Би-Райт“. Имаше още ориз с пилешки дреболии и салата от резенѐ, рукола и авокадо. Четиримата пиеха различни вариации на тема текила от големи стъклени чаши, насядали около специално изнесена шперплатова маса, застлана с покривка на червени и бели карета. Здрачът бе топъл и тих, а залязващото слънце изнасяше ефектно светлинно шоу над океана. Алигаторските пържоли изпълваха въздуха с апетитен аромат на печено.
— Значи този човек знае кой е убил майка ти? — попита Мики.
— Поне така пише — отпи от питието си Хънт. — Ето, можеш сам да се увериш. — Той му подаде телефона.
Мики прегледа съобщенията.
— И иска да вкараш убиеца в затвора? Как по-точно очаква да го сториш?
— Вероятно като изровя някакви доказателства. И ги предам на полицията.
— Но щом е сигурен кой го е извършил — намеси се Тамара, — той трябва вече да разполага с такива доказателства, не мислите ли?
— Не непременно. — Въпреки напредналата си възраст Джим Пар не беше немощен, нито склерозирал. — Може да е чул нещо и да си е направил изводите, но да не иска да се изправи лице в лице с тях, защото се бои.
— И сигурно има защо — отбеляза Тамара. — Независимо дали говорим за „него“ или за „нея“.