Убий императора
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1553-2
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Убий императора». Краткое содержание книги:
Между него и писаря се установиха хладни, но учтиви отношения. Гъркът се грижеше безукорно за сигурността им и дори Корсис не можа да намери никакъв пропуск в поведението му.
След три дни езда най-после наближиха Константинопол. Пътят се разшири, караулните будки, около които мързеливо обикаляха войници с дъги копия, станаха по-нагъсто, минаха през две митнически бариери, където благодарение на Панарет ги пропуснаха, без да ги бавят.
Не след дълго в далечината като огромна каменна змия се очертаха стените на града, а пътят се изпълни с шум и глъчка. Селяни караха волски каруци с дебели дървени колела, натоварени с дини, пъпеши, праскови и зеленчуци. Пощенски куриери, облечени в кафяви кожени елеци и малки кръгли шапки, ги задминаваха, пришпорвайки потните си коне. Работници, понесли сечивата си, пееха в очакване да намерят работа и по-добър живот в столицата, винари час по час проверяваха дали бъчвите им са здраво пристегнати от въжетата. Благородници и съпругите им, които се потяха въпреки копринените си одежди, извезани със злато и сърма, отегчено си вееха с дървени ветрила, качени на боядисаните си в червено, зелено и синьо каляски.
По искане на Панарет отрядът се събра в плътна група, начело на която застана спартарият. Корсис се опита да се включи в командването, но гъркът кратко и ясно му даде да се разбере, че няма да остави друг да се грижи за сигурността на пратениците, и го отпрати обратно при Климент.
Движеха се бързо и малко след като превали обяд, стените на Константинопол се извисиха пред тях с цялата си мощ. При вида на яките кули и високите зидове Невестулката се надигна на стремената и подсвирна от удивление, заслонявайки с ръка очите си:
– Това се казват стени! – благоговейно отбеляза той, докато прокарваше ръка през косите си. – Досега не бях виждал подобно нещо!
Климент дръпна поводите и спря коня си, за да се полюбува на гледката. Завършена от император Теодосий II през 422 година, дебела шест метра, висока дванайсет, със 192 отбранителни кули и 11 блестящи огромни порти, облицована с червени плочки и дебели камъни, завършваща със скосени бойници, стената на Константинопол беше най-внушителното градско съоръжение в света. Стена, в която се бяха разбивали амбициите на мнозина пълководци и владетели. В сравнение с нея насипите и ровът около Плиска изглеждаха като направени от деца.
– Да вървим – махна с ръка Панарет и важно поведе отряда по павирания път.
Колкото повече наближаваха града, толкова по-нагоре се издигаше стената.
– Сега разбирам, защо Крум не е могъл да го превземе – със страхопочитание обяви Корсис, докато бавно минаваха над широкия ров с позеленяла мътна вода и мръсна пяна, из която плуваха листа, клони, боклуци и издутите трупове на котки, кучета и плъхове.
Влязоха през портата Гироломне, наричана още Адрианополска, защото при нея свършваше пътят от Адрианопол. Вратата бе висока седем и широка три метра, с дебели крила, подсилени с железни гвоздеи и ленти. Върху нея, протегнали едната си ръка на запад, а през другата преметнали мантиите си, стояха златните статуи на трима византийски императори. Под тях, точно над арката на вратата, пишеше: "Ако след година нямаш мантия като моята, по-добре си върви там, откъдето си дошъл".
– Страхотно пожелание! – ухили се Невестулката. – Очевидно ни подсказва, че не бива по никакъв начин да си губим времето в град като Константинопол!
Панарет приятелски махна на войниците, които пазеха вратата и набързо обясни на командира им кои са и къде отиват, след което групата българи и придружителите им бяха допуснати в столицата на Византийската империя.
Климент се почувства странно, когато отрядът пое по изпълнените с глъчка улици на града. Изпита неочаквана носталгия към местата, по които бе изкарал част от младостта си, младост на лишен от грижи и проблеми ученик в Магнаурската школа, търсещ евтини забавления, момичета и вино. Нищо от това, което помнеше, не се бе променило, макар самият той да се бе променил. Манастирът на Мануил, цистерната на Аспар, църквите, стърчащите в далечината върхове на колони и обелиски, проблясващите куполи на "Света София", всичко бе точно както го помнеше. Само улиците бяха станали по-шумни и мръсни, а къщите се надвесваха от двете им страни подобно на каменни животни, странно вперили прозорците си като очи в минувачите.
Невестулката щеше да падне от коня, опитвайки се да види всичко, покрай което минаваха. Бившият джебчия постоянно възклицаваше и сочеше с ръка какво е привлякло вниманието му, възбудено се въртеше на седлото и не спираше да дърпа писаря, питайки какво представяла една или друга от сградите, статуите и колоните, покрай които минаваха, сочейки богато облечените граждани, разхождащи се с достойнство, обградени от слугите си. Корсис и войниците също гледаха с невярващи очи, скупчили се близо един до друг, сякаш се опасяваха, че огромните къщи, църкви и дворци могат да се срутят върху им.