Джегала [bg]

Забелязах, че не съм пил от виното си от доста време, тъй че почти го довърших, докато премисля чутото.

— Ако разбирам добре, фамилията Мерс е свързана с, мм, тъмните сили на Изкуството, така ли?

Золи кимна.

— Хмм. И въпреки това още се намират от тях.

— Неколцина. Упорити са.

Усмихнах се. Това ме зарадва. Той добави:

— Общо взето си живеят сами. Не се мешат с други и никого не обиждат.

— Също като мен — подхвърлих сухо.

Той или не схвана иронията, или я пренебрегна.

— Е, Влад, отговорих ли на всичките ти въпроси?

Засмях се.

— Определено. И породи други сто.

— Така става обикновено.

— Графът… как му викат?

— Милорд е достатъчно.

— Не, не. Името му.

— А. Веодрик. Фамилното му е Секереш.

— Благодаря. Кажи ми, Золи, ти защо си тука?

— Тук съм роден.

— Не, имам предвид защо си в хана, а не в имението с милия граф Секереш Веодрик?

Той се засмя.

— Милият граф Веодрик, освен че е едно сприхаво глезено дете, което не може да говори за нищо друго, освен за болките и болежките си, е на осемдесет и три години. Веднъж в годината напуска имението, за да присъства на Празника на сеитбата, и веднъж в годината ходи да съдийства на Конния панаир. Днес не е от тия дни, а компанията тук е по-добра.

Огледах конюшнята.

— Конете ли? А. Очакваш някого?

— Рано или късно. — Усмихна се и ми намигна.

— Тогава те оставям с виното и благодарностите ми.

— За мен беше удоволствие, Мерс Влад. Вярвам, че ще се видим пак.

— Надявам се. Ще имам още въпроси, след като обмисля нещата.

— И още вино, надявам се.

— И още вино.

Беше станало късно и ханът като че ли бе затихнал. Тръгнах обратно през селцето. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, защото изведнъж нервите ми се бяха изпънали. Нищо особено не се случи. Върнах се и съдържателят на „Острата шапка“, Инчай, ме изгледа кисело (гостилницата беше празна; предполагам, че се канеше да си ляга).

„Е, полезно беше, а, шефе?“

„За какво е този сарказъм сега? Полезно беше“.

„С какво? Той каза, че всичко, което ти разправя, може да е измислица!“

„Вярно или не, много хора го вярват“.

„О, добре, всичко е разрешено значи“.

„Каза също, че има някаква истина зад приказките“.

„Късмет в търсенето й ти пожелавам“.

„О, я млъкни. Изморен съм“.

Някои удоволствия никога не остаряват и смъкването на ботушите в края на дълъг ден е едно от тях. Смъкнах наметалото си и горните дрехи, сетих се да затворя кепенците и се проснах на леглото. Радвах се, че не бях имал повод да съжаля, че си бях оставил сабята тук, и реших да не го правя повече.