Джегала [bg]

„Шефе?“

„Да?“

„Сега какво?“

„Сега намирам някой, който е навит да говори с мен“.

„Значи не му вярваш?“

„Да. Не. Не знам. Трябва да науча повече. И, проклятие, искам да ги намеря“.

„Защо?“

„Лойош…“

„Не, шефе, наистина. Когато прехвърлихме планината, все пак правехме нещо, след като бездруго идвахме тук. А сега въпросът е нещото, което трябва да направим. Защо?“

Част от работата му беше да ми задава трудните въпроси.

Докато се мъчех да измисля добър отговор, краката ми ме понесоха към кея. Ако сте изтървали нишката, беше някъде по пладне. Фабриката оттатък реката бълваше сив дим. Вятърът идеше откъм планините (казвали са ми, че е необичайно), тъй че вонята поне беше поносима. По улиците вървяха хора — не много, предимно майки с деца на ръце. Те не ме притесняваха, понеже Лойош…

„Някой идва насам, шефе. Жена. Не изглежда опасна и като че ли не идва точно към теб“.

„Добре“.

Не се обърнах и след малко чух стъпки зад мен и вдясно. Обувки с меки пети, шумоляха тихо, може би от кожа на дарр или нещо подобно. Зърнах я с крайчеца на окото си, на десетина стъпки назад, обърнах се и кимнах. Отвърна ми с кимване. Беше някъде на моята възраст, може би малко по-голяма. Очите й, които забелязах най-напред, бяха интригуващо сиви. Черна коса — подозирах, че е боядисана, — падаща на дълги къдрици много под раменете. Носът й беше прав, фигурата й — много приятно закръглена. Преди време щеше да ме заинтересува и тази част от мен явно все още не беше умряла напълно, иначе нямаше да го забележа. Носеше дълги сребърни обеци и доста пръстени. Роклята й беше тревистозелена, с дълбоко четвъртито деколте и натрапващи се връзки на предницата. Не стигаше съвсем до глезените, така че червените дипли на флейсъл1 леко се показваха под полите. Носеше чехли в същия цвят като очите.

Обърнах се отново напред и се загледах в пушека от фабриката. Тя като че ли правеше същото. След малко каза:

— Търсиш ли си малко забавление?

— Не, благодаря — отвърнах. — Мразя забавленията. Никога не съм ги искал. Още като дете бягах и се криех, щом ми се стореше, че някой иска да се забавлявам. Доволен бях, като пораснах, защото сега мога да прекарам остатъка от живота си без никакви забавления.

Тя се засмя, въздъхна и отново се загледа към фабриката. Предположих, че работният й ден сигурно ще започне, след като вечерта я затворят.

— Гилдията и за твоята професия ли взима такса? — попитах.

Никога не знаеш как ще реагират въртиопашките на въпроси за работата им. Понякога говорят за нея така, както се говори за следващата Жътва, в случай че не падне слана; понякога ще те изгледат надуто, сякаш си мислят, че се възбуждаш, като питаш; понякога се ядосват все едно всякакъв въпрос около това как си изкарват хляба е по-личен дори от самия акт — което може би е така всъщност.