Смъртоносно обаждане [bg]

Тя уви халата по-плътно около себе си, сякаш я беше обезпокоил внезапен порив на студен вятър. За няколко секунди, изглежда, се почувства неудобно в първоначалната си поза на самия ръб на фотьойла. Премести се наляво и после надясно и се дръпна назад няколко сантиметра, като през цялото време беше свела очи към коленете си. Накрая седна в средата на възглавницата, със скован гръб и на разстояние от облегалката, прегърбени напред рамене, преплетени пръсти и ръце, пъхнати между коленете.

– Госпожице Кейтлин – започна Хънтър, – съзнаваме колко ви е трудно и ви благодарим, че ни приехте, и за времето, което ни отделяте. Ще бъдем колкото може по-кратки.

Таня не каза нищо и не вдигна глава.

– Разбрахме, че вие и Карън Уорд сте били най-добри приятелки.

Тя кимна леко и отново си пое дълбоко дъх.

И после избухна в сълзи.

Хънтър и Гарсия бяха присъствали на същата ситуация повече пъти, отколкото можеха да си спомнят. Най-добре беше да ѝ дадат няколко минути да се овладее.

Робърт стана и отиде в кухнята. След малко се върна с чаша подсладена вода.

– Вземете – каза той на Таня. – Пийнете. Ще се почувствате малко по-добре.

Тя беше закрила с ръце лицето си. Плачът ѝ се беше превърнал в ридания.

Двамата детективи зачакаха.

– Не разбирам... Просто не... – промълви Таня, докато хлипаше.

– Хайде, госпожице Кейтлин – опита отново Хънтър. – Само няколко глътки. Наистина ще се почувствате по-добре.

След като пак си пое дълбоко дъх няколко пъти, Таня най-после спусна ръце от лицето си. Погледът ѝ намери Хънтър и тя посегна към водата.

– Благодаря.

Робърт ѝ се усмихна съчувствено.

Таня изпи съвсем малка глътка и понечи да остави чашата на масичката за кафе. Гарсия се премести напред на мястото си.

– Още малко, госпожице Кейтлин – подкани я той. – Ще ви помогне, обещавам.

Тя се поколеба, но накрая отстъпи и отново поднесе чашата към устните си. Този път отпи три нормални глътки.

– Моля, наричайте ме Таня – каза и остави чашата. – Да, Карън и аз бяхме най-добри приятелки.

Преди да се върне на мястото си, Хънтър ѝ даде хартиена кърпичка.

Таня пак му благодари и допря единия край на кърпичката до ъгълчето на окото си. Погледът ѝ се отмести към пакета цигари на масичката и може би заради скръбта си тя почувства необходимост да обясни.

– Не съм запалвала повече от две години. – Усмихна се неспокойно. – Това беше пакетът ми за извънредни ситуации. – Ъгълчетата на устните ѝ се извиха леко, но не достатъчно, за да се разтеглят в усмивка. – Вие пушите ли?

– Не – едновременно отговориха двамата детективи.

– А пушили ли сте някога?

Карлос поклати глава.

– Много отдавна – отговори Робърт.

– Много бивши пушачи, които познавам, държат пакет за извънредни ситуации, скрит някъде, в случай че нервите им не издържат по една или друга причина. На няколко пъти през последните две години за малко не отворих пакета, но устоях... до снощи. – Таня отмести поглед встрани за момент. – Не трябва да пуша тук вътре и ако можех да понеса ярката светлина навън, щях да пуша на балкона, но... – Тя остави изречението недовършено и поклати глава. – Странно е, че всичко вкусно и всичко, което те кара да се чувстваш добре, е вредно, нали?