Ширината на света [bg]

Приближихме на пръсти един от прозорците и надникнахме навън.

Петра ги видя първа.

— Ето там — прошепна.

Един мъж излизаше от гората. Стомахът ми се сви, защото това бе Ендемен.

Още двамина го следваха по петите, като държаха пръчките си в готовност. С безупречните си костюми и бомбета изглеждаха доста странно, разхождайки се така сред буйната растителност.

Но те не се разхождаха, припомних си бързо. Те ловуваха.

А дивечът бяхме ние самите.

Макар и невидими, инстинктивно се снишихме, когато взорът на Ендемен се плъзна покрай нашия прозорец.

Той и хората му вече се намираха на няколко крачки от къщата.

Обърнах се към Петра.

— Щом влязат, ако усетят къде се намираме, използвай заклинанието Импакто срещу онези двамата. Но остави Ендемен на мен.

Тя кимна с изпълнени със страх очи.

Мъчех се да звуча уверено, но вътрешно се боях, че каквато и магия да използвам срещу Ендемен, той с лекота ще я парира, а сетне ще довърши мен и приятелите ми.

Делф, готвейки се за предстоящата битка, бе измъкнал от торбата си стария меч на Лакланд и го стискаше здраво, но чертите му бяха унили — даваше си сметка не по-зле от мен, че ръждивото острие трудно ще му помогне срещу заклинанията.

Хари Две ме побутна с муцуна. Помислих, че иска да ме увери в готовността си да стои до мен до последна капка кръв, което и бездруго знаех.

Но причината бе друга.

Той ме подканяше да надзърна отново навън.

Сторих го и едва повярвах на очите си.

Ендемен и подчинените му стояха отвън и тихо разговаряха.

— Трябва да са хванали друг път — каза единият.

Ендемен само продължаваше да се озърта. На моменти се обръщаше право към прозореца, но изражението му изобщо не се променяше.

Едва тогава ме осени невероятната истина.

— Той не вижда къщата! — промълвих.

— Май е така — съгласи се Делф.

— Заради твоята магия ли е? — попита Петра.

Поклатих глава.

— Никога не бих могла да скрия нещо толкова голямо.

— Вижте, отдалечават се — възкликна Делф.

Каквато и да бе причината, изпитах искрена радост да видя гърбовете им.

Щом стигнаха дърветата, Ендемен поспря и за сетен път отправи продължителен взор в нашата посока.

И четиримата като по команда се снишихме под нивото на перваза.

Секунди по-късно подадохме отново носове и заварихме поляната вече празна.

От гърдите ни се изтръгна дружна въздишка на облекчение.

— Чудя се кой ли е живял тук? — рекох, обръщайки се през рамо към вътрешността на помещението.

— Не знам — отвърна Делф, — но извадихме същински късмет с тази къща.

— И какво ще правим сега? — поиска да знае Петра.

Изправих решително гръб.

— Ще разберем къде сме попаднали, разбира се.