Наследството на Карл Велики [bg]

Малоун напрегнато се огледа. В момент като този всеки детайл има значение. Вдясно зееше отворена врата, зад която цареше мрак.

— Тук сме само ние — отгатна тревогата му домакинята.

Английският й беше добър, с лек немски акцент. Ръката й направи леко движение и жената от лифта тръгна към него, опипвайки отока на лицето си, причинен от неговия ритник.

— Надявам се, че някой ден ще имам шанс да ти го върна — рече тя.

— Вече получи този шанс, успявайки да ме примамиш тук — поклати глава той.

Жената доволно се усмихна, подмина го и затвори вратата след себе си.

Малоун насочи вниманието си към спътницата й. Висока, с отлична фигура и пепеляворуса, късо подстригана коса. Гладка бяла кожа, с едва доловим розов оттенък. Очите й имаха цвят на кафе с мляко и излъчваха някаква особена съблазън. Беше облечена с дънки, бежов пуловер с висока яка и сако от агнешка вълна. Излъчваше аристократизъм, който будеше безпокойство. Беше разкошна жена и го знаеше.

— Коя си ти? — попита той и измъкна пистолета от джоба си.

— Уверявам те, че не съм заплаха за теб — отвърна жената. — Желанието да се срещнем ми донесе немалко неприятности.

— С пистолета все пак се чувствам по-добре, ако нямаш нищо против.

— Както искаш — сви рамене тя. — Отговарям на въпроса ти, казвам се Доротея Линдауер и живея наблизо. Произхождам от старо баварско семейство, чиито корени стигат чак до фамилията Вителсбах. Ние сме от рода Оберхойзер. Свързани сме с планината. Както и с този манастир. Дотолкова, че бенедиктинците ни дават известна свобода.

— Като например да организирате убийство, а после да подмамите убиеца в сакристията им?

Линдауер леко сбърчи веждите.

— И това се случва. Не много често все пак.

— Откъде разбра, че точно в този ден ще бъда в планината?

— Имам приятел, който ме информира за всичко.

— Нуждая се от по-добър отговор.

— Проявявам интерес към съдбата на американската подводница „Блейзък“. Много искам да разбера какво всъщност се е случило. Предполагам, че вече си прочел доклада от разследването. Научи ли нещо ново?

— Съжалявам, но трябва да вървя — промърмори Малоун и се обърна към вратата.

— Ние с теб имаме нещо общо — подхвърли тя.

Той не намали ход.

— Бащите ни са били сред екипажа на онази подводница.